Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

— Очевидно не съм полковник Джефри Шейфър. Дори никога не съм го виждал. Аз съм само един актьор, наричам се Франсис Николо. Наистина съм инвалид, така че моля без физически грубости. Казаха ми да дойда тук и ми платиха изключително щедро за това. Инструктиран съм да ви предам, че полковникът ви изпраща поздрави и че настоява да се вслушате в съвсем ясните указания, които сте получили. Но тъй като сега сте тук, явно не сте се вразумили. — Мъжът се поклони ниско от кръста. — Това беше моята част, моята роля в пиесата. Нищо повече не знам и не мога да ви кажа. Как ви се стори изпълнението ми? Приемливо, нали? Ако желаете, можете да ме аплодирате.

— Арестуван сте! — казах му аз.

После се извърнах към д-р Елизабет Касади:

— Както и вие. Къде е Шейфър?

Тя поклати глава. Изглеждаше невероятно унила.

— От години не съм го виждала. Само бях използвана от него. Както и вие, впрочем. Разбира се, за мен е много по-трудно сега, защото го обичах. Горещо ви съветвам да го имате предвид. Просто така разсъждава той и аз би трябвало да се досетя за това.

Също и аз , казах си мислено. Също и аз.

„Наистина е впечатляващо!“, помисли си капитан Ники Уилямс. И не само пистата на летището, избрана за място на срещата. Целият план бе блестящ. Безумно дързък.

Регионалното летище Манасас във Вирджиния се оказа малко, не се отличаваше с нещо особено. Беше се разпростряло върху площ от осемстотин акра, с две успоредни писти. Имаше само едно здание край тях — главната сграда на терминала, както и контролна кула за диспечерите от Федералната администрация по авиация. Но затова пък за целите на мисията мястото беше направо идеално.

Някой наистина е обмислил всичко до най-малката подробност. Ще се получи! , помисли си тя.

Две минути след като пристигна на летището, капитан Уилямс забеляза как нейният хеликоптер се приземи на едната от двете писти. Тутакси й хрумнаха два въпроса: откъде, по дяволите, тези хора се бяха добрали до хеликоптер от модела MD-530? Той беше най-подходящият за задачата, която й бяха поставили.

Да, определено щеше да се получи. Може би в крайна сметка нямаше и да бъде чак толкова трудно.

Ники Уилямс забърза към хеликоптера, понесла в платнената торба своя верен „Уинчестър Магнум“. Пилотът беше донесъл в кабината си другите неща за нейната задача, без които тя не можеше да се справи. Очевидно той бе мъжът, избран за последния етап от плана.

— Зареден съм догоре с гориво. Ще потеглим на североизток, над шосе номер 28. А после за около половин минута ще кацнем в Рок Крийк Парк — обясни й той.

— Рок Крийк Парк ли? Нещо не разбирам! — учуди се капитан Уилямс. — Защо ще кацаме пак, след като веднъж сме излетели?

— Спирането в този парк е само за да заемеш позицията на платформата, която ти е определена за изстрела. Това устройва ли те?

— Идеално — кимна Уилямс. — Сега разбрах.

Планът беше дързък, но съвсем логичен. Както и всичко останало в тази мисия. Дори бяха следили прогнозата за времето, за да изберат ден с по-слаб вятър. Хеликоптерът MD-530 беше бърз и високоманеврен. Освен това и доста стабилен във въздуха, което, естествено, бе от изключително значение за резултата от стрелбата. Докато беше в армията, тя бе стреляла хиляди пъти от подобни хеликоптери при най-различни атмосферни условия. Именно солидната практика й бе помогнала да се превърне в безпогрешен снайперист.

— Готова ли си? — извика пилотът, извръщайки се назад към нея, след като тя се качи на борда. — Трябва да стигнем във Вашингтон и да се измъкнем оттам за по-малко от девет минути.

Ники Уилямс вдигна палец за потвърждение и перките на MD-530 се завъртяха с нарастващо ускорение. Поеха на североизток и не след дълго прелетяха над река Потомак. Напредваха обаче на съвсем малка височина — не повече от дванадесет метра, на места дори и десет, със скорост около осемдесет възела. За по-малко от тридесет секунди хеликоптерът MD-530 стигна до Рок Крийк Парк.

Капитан Уилямс зае позиция на дясната платформа, под пилота, но малко по-назад от него. После му махна с ръка да започне издигането.

И докато хеликоптерът отново се издигаше във въздуха, за да се насочи към мишената, тя не можа да се сдържи и си каза: Не само не е хитро замислено, а направо е идеално. Всичко ще приключи за по-малко от девет минути. Той въобще няма да разбере какво е станало.

Върнах се в кабинета си преди пладне, раздразнен и неспокоен. Веднага се заех с ровенето в компютърната база данни към Националния информационен център по криминалистика, като изпих почти цял галон черно кафе — най-лошия избор за успокояване на нервите. Проклет да е Невестулката! Той е знаел, че ще разберем за инвалидната количка? Но как? Сигурно има свой човек сред нас, някой, който го бе предупредил.