Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Сега той й обясни само това, което й бе нужно да знае — подробностите около нейното непосредствено участие. Накрая й повтори, че за по-малко от един час ще спечели петдесет хиляди долара. Това, което най-много му харесваше в Ники, бе, че никога не се оплакваше от трудността на поредната задача или от рисковете.

— Каква е следващата ми стъпка? Кога ще действаме?

Това бяха единствените й два въпроса, след като й обрисува ситуацията в общи линии и уточни подробностите, но без да назовава мишената.

— Утре в един часа трябва да отидеш до регионалното летище Манасас във Вирджиния. Там в един часа и пет минути ще се приземи хеликоптер MD-530. С него ще ти доставят прецизно изработена пушка с оптически мерник, производство на „Хеклер и Кох“, модел HK PSG-1.

— Хм, ако не възразяваш, предпочитам да си донеса моето оръжие. — Уилямс се намръщи и поклати глава. — Винаги съм се доверявала най-много на „Уинчестър M70 Магнум“, с патрони с куха глава. Изпробвала съм ги в полеви условия и се оказаха най-добри за подобни операции. Нали спомена, че ще трябва да се стреля през прозорец?

— Точно така, капитане. Ще трябва да стреляш през прозорци на една административна сграда.

Шейфър не възрази срещу предложената от нея смяна на оръжието. Той бе работил с много снайперисти и отлично знаеше, че те до един са големи особняци и винаги предпочитат да вършат нещата по своя начин, който често изглеждаше доста странен. Очакваше от Ники повече възражения и остана изненадан, че всичко се уреди толкова бързо.

— И така, кой ще трябва да умре утре? — запита накрая тя. — Естествено, че се налага да ти задам този въпрос.

Шейфър й съобщи коя е подбраната жертва, но за своя чест Ники Уилямс дори не трепна учудено. Единствената й реакция бе:

— Тогава цената ми ще се вдигне. При това двойно.

Шейфър бавно кимна:

— Съгласен. Така всичко между нас двамата може да се смята за уредено, капитан Уилямс.

Сега бе неин ред да се усмихне.

— Да не би да съм поискала прекалено ниска цена?

— Да, може и така да се каже. — Шейфър отново кимна. — Но сега ще ти дам половината от сумата. Само гледай да не го пропуснеш.

Като че ли най-после бяхме постигнали истински пробив в този случай. Най-сетне разполагахме с нещо, за което да се заловим. И идеята беше моя — инвалидната количка! Вече разполагахме със следа.

В десет часа тази сутрин прекосих почти целия Вашингтон, за да се озова в блок „Фарагът“ на Катедрал авеню. Преди три години една моя партньорка — Патси Хемптън — беше убита в подземния гараж на тази жилищна сграда. Застреля я Джефри Шейфър. Във „Фарагът“ живееше неговата бивша психотерапевтка.

През последните тридесет и шест часа бяхме поставили д-р Елизабет Касади под денонощно наблюдение и усилията ни като че ли започнаха да се възнаграждават. Невестулката бе изскочила от дупката си. Съобщиха ми, че Шейфър паркирал колата си в същия подземен гараж, където брутално бе убил Патси. После се качил горе до мансардния апартамент 10D, където още живееше д-р Касади.

Беше дошъл в инвалидна количка.

Заедно с още четирима агенти се изкачих с асансьора. Бяхме извадили пистолетите си, готови за стрелба.

— Той е извънредно опасен. Имайте предвид, че говоря съвсем сериозно — напомних им аз, след като излязохме от кабината на етажа на д-р Касади. Направи ми впечатление, че са пребоядисвали след последното ми посещение тук. Но въпреки това всичко ми изглеждаше доста познато. Но имах и странното усещане като за място, обитавано от духове. Или може би бях вбесен от спомена за смъртта на Патси Хемптън и за дързостта на Невестулката. Натиснах звънеца на вратата на мансардния апартамент 10D. После извиках: — ФБР! Отворете вратата! Ние сме от ФБР, доктор Касади.

Вратата се отвори и пред мен се изпречи висока, привлекателна блондинка — моята отколешна позната.

Елизабет Касади също ме позна:

— Доктор Крос, каква изненада! Е, всъщност не съвсем…

Докато говореше, чух зад нея шум от колелата на инвалидна количка. Веднага вдигнах пистолета и оттласнах блондинката от вратата.

Насочих пистолета към мястото, откъде се чуваше проскърцването.

— Стой! Спри там, където си! Веднага! — изкрещях аз.

И тогава се показа инвалидната количка с някакъв мъж в нея. Поклатих глава разочаровано и бавно отпуснах оръжието си. Но успях поне да се сдържа да не изругая. Цялата постановка вонеше на гнило или по-точно на Невестулката.

Мъжът в инвалидната количка заговори: