Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

А освен това, засега поне, никой още не бе поел отговорността за злодеянието.

Така изминаха два дни. Вече нямаше какво да правя в пустинята, затова поех по обратния път към дома, към Вашингтон. Там заварих да ме чакат на предната веранда мама Нана, хлапетата, дори и котката Роузи.

Отново вкъщи, в моя толкова приятен дом. Защо досега така и не научих най-важния житейски урок и не си останах тук?

— Това наистина е много мило — отбелязах, докато се изкачвах по стъпалата. — Сформирали сте нещо като комитет по посрещането. Предполагам, че съм липсвал на всички ви, познах ли? От колко дълго сте тук в очакване на вашето любимо татенце?

Нана и хлапетата поклатиха глави в такъв удивителен синхрон, че веднага ги заподозрях в съзаклятничество.

— Радваме се да те видим, Алекс — заговори Нана и най-после лицето й светна в усмивка. Физиономиите на всички засияха. Да, нямаше съмнение, че се бяха наговорили.

— Хванахме те! — провикна се десетгодишната Джени. Беше с плетена шапка, под която висяха плитките й. — Разбира се, че ние сме твоят комитет по посрещането. Много ни липсваше, татенце. Че как иначе?

— Трогна ли се? — подразни ме Деймън, настанил се върху перилото. Той вече бе навършил дванадесет години, но изглеждаше наполовина от тях в тениската си „Шон Джон“ и тесните джинси.

Заканително размахах пръст.

— Ще те трогна аз тебе, ако счупиш перилото! — скарах му се на шега. — Хванах ли те!

След това трябваше да отговарям на всякакви въпроси за малкия Алекс и да им покажа десетките снимки, които му бях направил с моя цифров фотоапарат. На всяка от тях централната роля бе запазена само за хлапето.

Всички се смееха от сърце, което беше безкрайно радостно за мен. Определено беше прекрасно отново да се завърна у дома, макар че все още очаквах новини за бомбардировката в Невада и за участието на Шейфър в нея.

Мама Нана ми бе запазила вечерята и след като се нахраних чудесно с печеното пиле с много чесън и лимон, тиква, гъби и лук, цялото семейство се събра в кухнята около масата, надвесено над купите със сладолед. Джени ми показа направените от нея рисунки на любимите й тенисистки Ванеса и Серена Уилямс. После се настанихме пред телевизора, за да гледаме „Вашингтонските магьосници“. А накрая, след размяна на прегръдки и целувки, всеки се отправи към своето легло. Беше страшно мило и трогателно — много по-добре от вчерашния ден, но по-зле от утрешния. Сигурен бях в това.

Някъде към единадесет часа най-после се изкатерих по стъпалата до моя кабинет на таванския етаж. Веднага се заех да прегледам отново всичките си бележки по случая в Сънрайс Вали. След двадесетте минути, посветени на подготовката ми за следващия работен ден, позвъних на Джамила в Сан Франциско. През последните два дни няколко пъти бях разговарял с нея, но в повечето случаи това се случваше точно когато бях ужасно зает с разследването. Струваше ми се, че сега тя може да е по-свободна, защото също като мен е предпочела да работи в дома си.

Обаче чух само гласовата поща; да й оставя съобщение.

Не обичам съобщенията, още повече, след като вече бях й оставил две, докато бях в Невада, но накрая се примирих и казах:

— Здравей. Пак съм аз, Алекс. Още се опитвам да те убедя да ми простиш за това, което се случи на летището в Сан Франциско. Ако искаш тези дни да посетиш Източното крайбрежие, ще ти купя билет за самолета. Скоро пак ще те потърся. Липсваш ми, Джам. Дочуване.

Затворих телефона, после изпуснах една дълго сдържана въздишка. Отново ли бях сгафил? Е, по дяволите, така беше. Защо при мен става все така?

Слязох на долния етаж и изядох една грамадна филия царевичен хляб, приготвен вече от мама Нана за следващия ден. Но се почувствах още по-зле — обсебен от угризения заради вредните ми навици за храненето. Настаних се на един от столовете в кухнята, а котката побърза да се насади в скута ми. Какво друго ми оставаше, освен да галя Роузи нежно по козината?

— Поне ти ме харесваш, нали? Признай си, че си падаш по мен! Нали съм симпатяга, а, Роузи?

Но явно за тази нощ телефонните разговори не бяха приключили. Малко преди полунощ се обади Фред Уейд, един от агентите от Сан Франциско, с който бях работил в Невада. Той ми съобщи, че се натъкнал на нещо, което според него би могло да ме заинтересува:

— Току-що получихме това от Фалън — докладва той. — По-миналата нощ била изнасилена и убита рецепционистката в хотела „Бест Ин“. Тялото й било захвърлено в храстите край паркинга на хотела, но така, че да можем лесно да го намерим. Вече имаме описанието на госта на хотела, който — както по всичко личи — може да се окаже твоят полковник Шейфър. Мисля, че е излишно да споменавам, че той отдавна е офейкал от Фалън.