Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Обаче досега бяхме открили един-единствен труп сред руините. Всички ние не преставахме да си блъскаме главите върху тази загадка: защо само едно тяло бе намерено тук, защо останалите хора са били пощадени? И кому е било нужно да се взривява този мирен и невзрачен къмпинг от овехтели каравани и автомобили?

Всичко това просто нямаше смисъл. Нищо нямаше обяснение, особено присъствието на Джефри Шейфър.

Един от местните агенти на ФБР — Джини Мориарти — ме повика по име и аз се обърнах. Махаше ми възбудено с ръка да се приближа към нея. Сега пък какво?

Върнах се към мястото, където тя стоеше, заобиколена от група местни агенти. Всичките изглеждаха доста напрегнати от нещо, което явно току-що бяха узнали.

— Намерихме онзи червен форд „Бронко“ — каза ми Джини. — Няма никаква следа от армейските камиони, но затова пък открихме форда в близкото градче Уелс.

— Че какво толкова има в Уелс? — попитах аз.

— Летище.

— Да вървим!

Отново се качих в хеликоптера. Мигновено потеглихме към Уелс с надеждата да настигнем там Невестулката. Вероятността не беше особено голяма, но нямахме друг избор. Придружаваха ме агентите Уейд и Мориарти, които за нищо на света не искаха да изпуснат онова, дето ни очакваше в градчето Уелс, каквото и да бе то…

Докато се отдалечавахме от останките на Сънрайс Вали, мрачно съзерцавах унилия пейзаж на пустинята, разположена на надморска височина от 1200 метра.

Откъснах очи от потискащата гледка и пак потънах в размисли за Шейфър. Опитвах се да разбера какво евентуално би могло да го свърже с тази зловеща катастрофа. Преди три години Шейфър бе отвлякъл Кристин Джонсън. Това се бе случило по време на семейна ваканция в Бермудите. Тогава Кристин и аз бяхме сгодени и планирахме да се оженим. Никой от нас не подозираше, че тя вече е била бременна с Алекс, когато Шейфър я отвлече. След като я спасиха, вече нищо не беше както преди. С помощта на моя най-добър приятел Джон Сампсън успях да я открия в Ямайка. Кристин беше емоционално съсипана и, разбира се, не бих могъл да я коря. После тя се премести чак в Сиатъл, където и сега живее със сина ми. А аз обвинявах Шейфър за делото за попечителството върху малкия Алекс.

С кого работеше Невестулката? Поне едно нещо досега бе очевидно и вероятно щеше да се окаже много полезно за разследването: доста хора са били замесени в подготовката и осъществяването на изпепеляващата бомбардировка в Сънрайс Вали. Обаче засега нямахме никаква представа откъде са се взели онези мъже и жени, преоблечени в униформи от американската армия. Знаехме само, че въобще не са били от националната гвардия. При тази проверка много ни помогнаха от Пентагона. После следваше въпросът за естеството на бомбата, която бе изравнила караваните със земята. Кой я бе изработил? Вероятно някой със солиден военен опит. Шейфър бе служил като полковник в британската армия, но освен това е бил и наемник.

Доста интересни връзки, но без никаква яснота.

Пилотът на хеликоптера се обърна към мен:

— Скоро ще имаме видимост върху летището в Уелс. Само да прелетим над онези планини там. Ще видим първо светлините на летището, но и от него ще ни съзрат. Не ми се вярва да успеем да се прокраднем незабелязани в пустинята.

— Само опитай да се приземиш колкото е възможно по-близо до пистата — кимнах му аз. — Ще трябва да координираме действията си с щатските военни подразделения. Не е изключено да привлечем върху себе си неприятелския огън.

— Разбрах — отвърна пилотът.

Започнах да обсъждам възможните ни ходове с агентите Уейд и Мориарти. Дали да не се опитаме да кацнем някъде наблизо в пустинята, защото е възможно невидимият ни противник вече да е изстрелял ракетите си „земя-въздух“? Или ги пази като неприкосновен резерв? Според мен по-вероятното бе второто. Което наистина бе ужасяваща перспектива.

Пилотът отново се обърна към нас:

— Пристигнахме, погледнете надясно.

Внезапно видях в далечината пред нас неголямото летище с една двуетажна сграда край него и смътните засега очертания на две писти. Забелязах също някакви автомобили, може би пет-шест, ала сред тях липсваше червеният форд „Бронко“.

После зърнах как в далечния край на едната от пистите малък частен самолет довърши рулирането и вече се приготвяше за излитане.

Шейфър? Не ми изглеждаше много вероятно, но пък и цялата работа беше невероятна.

— Мислех, че сме затворили летище Уелс! — извиках на пилота.