Джеймс Паттерсон - Лондонски мостове

Беше малко след осем вечерта. Какво, по дяволите, се бе случило там долу? И защо някой ще си прави труда да се набърка в такава каша, само и само за да унищожи с един замах някакво си невзрачно селище като Сънрайс Вали?

Информираха ме за станалото, още щом стъпих на земята след кацането на хеликоптера на ФБР. За нещастие не разполагаха с кой знае каква информация. Към четири часа този следобед местните жители — с изключение на един мъж, застрелян на място — били „евакуирани“ от някаква военна част, която поне привидно принадлежала към националната гвардия на Съединените щати. Хората от градчето били отведени с камиони към една местност на шестдесетина километра оттук. Намирала се по средата на пътя до Елко — най-близкия по-голям град. За тяхното местоположение някой съобщил на щатската полиция в Невада. Но когато оттам изпратили полицейски коли, за да помогнат на изпадналите в беда обитатели на Сънрайс Вали, от военните камиони и джипове вече нямало и следа. Също както и от градчето Сънрайс Вали — буквално изтрито от картата на щата Невада.

Не заварих нищо тук, освен пясък и камъни. Виждах около себе си противопожарни коли, влекачи, а може би и към половин дузина полицейски хеликоптери, към които се присъедини и нашият. Обаче още не се бяхме приземили, когато започнах да надявам противогаза и облеклото за химическа защита.

За бога, какво бе станало тук?

Учение по защита от бойни отровни вещества?

Или истинска война?

Възможно ли беше това в този ден и в този век? Разбира се — беше!

Това бе може би най-плашещата гледка, на която съм бил свидетел, откакто служа като офицер в полицията — пълно опустошеше, при това без никакви видими причини или основания.

Веднага щом се приземихме и изскочих от хеликоптера, бях комплектуван с всички приспособления към противохимическото защитно облекло, включително и противогаз. Гумената маска се оказа чудесна, майсторски изработена, с двойни окуляри за очите и вътрешно монтирана тръба за пиене на освежаващи течности. Чувствах се като герой от някой роман на Филип К. Дик 4 4 Известен американски автор на доста мрачни фантастични романи (1928–1982). — Б.пр. . Но не за дълго. Веднага щом съзрях, че двама офицери от полицията крачеха наоколо без противогазите си, аз смъкнах и моя.

Скоро след пристигането ми направихме вероятен пробив. Двама алпинисти забелязали някакъв мъж, който снимал експлозията с видеокамера. Имал подозрителен вид и единият от катерачите побързал да го фотографира. Освен това успели да заснемат и няколко сцени от евакуацията на Сънрайс Вали.

Двама от нашите агенти още разпитваха алпинистите. Аз също исках да поговоря с тях веднага след като агентите приключеха. За нещастие местните ченгета първи се добраха до свидетелите и ги задържаха до пристигането на шефа на полицията. А той се забави, защото точно в този ден бил заминал някъде на лов.

Когато най-после се появи в стар и очукан додж „Поларис“, веднага се нахвърлих върху него, без дори да дочакам да излезе от колата:

— Шефе, твоите хора разполагат с важна улика и ние трябва на всяка цена да я получим! — Говорех натъртено, но все пак не смеех да повишавам тон на този мъж със закръглен корем, вероятно прехвърлил шестдесетте. Ала той несъмнено схвана накъде биех. — Разследването вече се поема от федералните служби. Аз представлявам тук както ФБР, така и Агенцията за националната сигурност. Губим ценно време заради твоите хора.

За негова чест той не изчака втора покана и моментално се разкрещя на подчинените си:

— Проклети малоумници, незабавно донесете уликата! Какво, по дяволите, се опитвате да постигнете, какво си мислите? И въобще можете ли да мислите с главите си? Дайте уликата.

Подчинените му дотърчаха при нас и по-високият от тях — който, както научих по-късно, бил зет на местния полицейски началник — ми подаде фотоапарата, конфискуван от алпинистите. Беше „Канон Пауършот“, а аз знаех как се проявяват заснетите с него кадри. Първите снимки не представляваха нищо особено, освен че бяха умело подбрани пейзажи, но без никакви хора — редуващи се с панорами, заснети с широкоъгълен обектив.

Ала после дойде ред на паническата евакуация. Кадрите бяха невероятно драматични.

Тогава най-после видях за пръв път мъжа, който снимаше експлозията.

Беше с гръб към фотоапарата на катерачите. Отначало стоеше изправен, но на следващите няколко кадъра се виждаше приклекнал на едното си коляно, вероятно за да си осигури по-добър ракурс към мястото на взрива.