Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Бялата кутия се размърда. Разтресе се. Половината тяло на змията все още бе вън от капана. Тя се замята бясно в напразен опит да се освободи, но така само влезе още по-дълбоко.

— Какво ще правим с нея ли? — попита човекът. — Длъжен съм да ви кажа, че ще се отървем от нея по хуманен начин.

— А в действителност? — попита Кейт.

— Зависи какво разбирате под хуманно. Важното е, че я хванахме — ухили се той, като се приближи към кутията и я вдигна. — Леле, човек просто не може да види такива змии наоколо. Всъщност, дори не си спомням кога за последен път съм виждал отровна змия в града. Чудя се как, по дяволите, е стигнала дотук.

— Да — саркастично каза Кейт. — Човек не може да не се чуди.

Тя се върна обратно в леглото, но едва след като проверих спалнята и банята и дори вдигнах капака на клозета.

После се зачете в съдебните досиета, които бях разпечатал.

— Това достатъчно ли е, за да арестуват Кърт?

— Съмнявам се, но ще помогне. Очевидно е достатъчно, за да го уволним, но това е само първата стъпка. При това половинчата. А и какво да правя дотогава? Докато успея да убедя полицията да го арестува?

Кейт кимна.

— Кърт е страшно чаровен и привлекателен. Обича да изпитва превъзходство над останалите. Нарциси като него имат нужда от обожание. Желаят го отчаяно. Също като наркомани. Той се нуждае от възхищението ти.

— Да, също както получи твоето.

— И двамата бяхме подлъгани.

— Е, това вече приключи и той го знае. Вече играем с открити карти.

— Обърни нещата. Върни се към възхищението. Добър си като продавач. Убеди го в стоката си. Накарай го да мисли, че все още си готов да го обожаваш.

— Защо?

— За да го неутрализираш. Докато уредиш ченгетата да го арестуват.

— Звучи адски лесно — усмихнах се, — но определено няма да е.

— Имаш ли избор? — попита тя.

Отправих се към помещенията на корпоративната охрана да потърся Сканлън.

Бях бесен и бързах, затова не си извадих пропуска, а използвах биометричната машина.

Спомних си заплахата на Кърт: „Каквото и да правиш, наблюдавам те. Навсякъде, където отидеш. На когото и да се обадиш. Като в песента на «Полис», нали?“

Машината изсвири и ме пусна вътре. Внезапно ми просветна как Кърт винаги знаеше къде из сградата се намирам. Почувствах се като пълен тъпак. Пропускът ми и биометричните машини го уведомяваха веднага за присъствието ми.

Вратата, на която пишеше „Директор на охраната“, бе затворена. Завъртях бравата, но бях спрян от секретарката на Сканлън, която седеше на бюро точно срещу вратата.

— Говори по телефона — съобщи ми тя.

— Добре — кимнах.

Завъртях дръжката и влязох в кабинета на Сканлън. Директорът стоеше пред ярко осветения от слънцето прозорец и говореше по телефона. Видях само неясен силует.

— Здрасти — поздравих.

В едната си ръка държах разпечатка от съдебното досие на Кърт.

Той се завъртя бавно към мен.

— Директорът ли търсиш? — попита ме Кърт, като остави слушалката на мястото й.

Вторачих се стреснато в него.

— Сканлън реши да се пенсионира по-рано — съобщи ми той. — Аз съм новият директор на корпоративната охрана. Мога ли да ти помогна?

Когато се добрах до кабинета си, видях някакъв мъж да седи в малката ми чакалня. Беше чернокож, вероятно около петдесетгодишен, с малки уши и огромна глава. Носеше бежов панталон, син блейзър, синя риза и тъмносиня вратовръзка.

— Джейсън — завъртя се Франи към мен.

— Господин Стедман — каза мъжът, като се надигна бързо.

Забелязах белезници на колана му, както и пистолет.

— Сержант Рей Кениън, щатска полиция в Масачузетс. Не е лесно да ви открие човек.

Кениън искаше да поговорим в кабинета ми, но вместо това го въведох в една от конферентните зали.

— Разследвам катастрофата с двамата ви служители — Тревър Алард и Брет Глийсън — съобщи ми ченгето.

Кимнах.

— Ужасна трагедия. И двамата ми бяха приятели. Бих искал да ви помогна с каквото мога.

Той се усмихна. Кожата му беше адски тъмна, а зъбите — невероятно бели. Погледнат отблизо, изглеждаше по-млад — може би на около четиридесет и пет. Главата му беше гола като билярдна топка и толкова лъскава, като че ли бе полирана. Говореше бавно, сякаш не бе особено умен, но виждах, че очите му не изпускаха нищо.

— Добре ли познавахте господин Алард и господин Глийсън? — попита ме той.

— Доста добре. Работеха за мен. Не мога да кажа, че бяхме близки приятели, но ги виждах всеки ден.