Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Е, и?

— Да не искате да ми кажете, че няма начин отпечатък да се копира и прехвърли някъде? Вярвате ли в съвпадения?

— Съвпадения?

— С какво разполагате? Отпечатък от единствен пръст, случайно същия, който съм дал на охраната ни? Имейл, който не съм писал…

— Във всеки имейл има определени пътеки и директории, господин Стедман…

— Които могат да се фалшифицират — прекъснах го.

— Не е толкова лесно.

— Лесно е, ако работиш в корпоративната охрана.

Това го накара да замълчи за момент.

— Нали разбирате — продължих, — имаме служител, който и преди е правил подобни неща.

— В корпоративната охрана?

Преглътнах тежко и кимнах. Наведох се напред и приковах очи в него.

— Искам да ви покажа един документ — казах. — Така ще разберете с кого си имате работа.

Подадох му разпечатката от съдебното досие. Той я прочете и си записа нещо в бележника. Когато приключи, попита:

— Господи, и компанията ви е назначила този тип?

Кимнах.

— Не правите ли проверки, когато назначавате?

— Вината е моя — признах.

— Не сте го назначили вие, нали? Шефът на охраната е назначил този откачалник.

— Да, защото аз гарантирах за него. По онова време не го познавах добре.

Ченгето поклати глава отвратено. Усетих определена промяна в отношението му към мен. Като че ли вече гледаше на мен по-сериозно.

— Този тип Семко — каза Кениън, — какви причини има да ви топи?

— Дълга история. Сложна. Бяхме приятели. Доведох го в компанията. Имаше военно минало и е много умен.

Лицето на Кениън застина. Наблюдаваше ме внимателно.

— Приятели значи — натърти той.

— Бяхме — потвърдих. — Направи разни неща, за да ми помогне. Някои от тях не са съвсем редни.

— Какво например?

— Не съвсем законни неща. Но слушайте, детектив…

— Сержант Кениън.

— Сержант. Той вече ме заплаши. Каза, че ако говоря с ченгетата, ще убие жена ми.

Кениън повдигна вежди учудено.

— Така ли каза?

— Ако научи, че съм говорил с вас… познавам го. Ще изпълни заплахата си. Ще го направи да изглежда като нещастен случай. Знае хитри начини как да убива хора.

— В момента говорите с мен.

— Трябва да ви се доверя. Мога ли?

— Какво имате предвид?

— Да не споделяте с никого от щатската полиция, че съм говорил с вас.

— Не мога да ви обещая подобно нещо.

— Какво?

— Не съм свещеник, господин Стедман. Не сте на изповед. Аз съм ченге. Ако сте извършили престъпление…

— Не съм извършил престъпление!

— Тогава няма за какво да се тревожите. Не съм и репортер за „Глоуб“. Не възнамерявам да пиша статия за вас. Мисълта ми е, че не искам да ви давам обещания, които не мога да спазя.

— Той познава хора в щатската полиция. Много хора. Има връзки, уведомяват го какво става.

Кениън се усмихна загадъчно и кимна.

— Какво? — попитах. — Изглеждате скептично настроен.

— Не. Всъщност, не съм настроен скептично. Няма да ви лъжа. Иска ми се да твърдя, че не се случват подобни неща, но истината е, че те съществуват. От нас изтича доста информация. Бивши военни като приятеля ви понякога познават доста хора в полицията.

— Страхотно — изсумтях мрачно. — Ако той разбере, че съм говорил с вас, ще направи нещо на жена ми. Работи в корпоративната охрана и знае имената на всички, които влизат в сградата. Вероятно сте се подписали на регистратурата, нали? Написали сте, че сте от щатската полиция, както и името си. И че сте тук, за да се видите с Джейсън Стедман.

— Не е така. Тук съм, за да говоря с много хора.

— Е, поне това е добре.

— Трябва да чуя нещо по-определено от вас. Като например за не съвсем законните неща, които Семко е вършил. Някои от тях бяха ли насочени срещу Алард и Глийсън?

Изпитах известно облекчение.

— Да.

Той обърна нова страница в бележника си. Зададе ми няколко въпроса. Говорих дълго, а той не спираше да си води бележки.

— Вероятно можем да си помогнем един на друг — каза накрая, като ми подаде визитната си картичка и написа и друг номер на гърба й. — Това е директната ми линия и номерът на мобифона ми. Ако звъннете в прокуратурата, понякога партньорът ми Санчес вдига телефона. Можете да му имате доверие.

Поклатих глава.

— Ако ви се обадя, не искам да оставям името си. Какво ще кажете да използвам фалшиво име? — замислих се за момент. — Джош Гибсън.

Той се ухили широко.

— Джош Гибсън? Като играча от негърската лига?

— Един от най-добрите питчъри в света — отговорих.

— Няма да забравя — обеща ми Кениън.