Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

По време на обяда трябваше да направя презентация пред един от дилърите ни, като се опитам да спася почти изгубена от Рик Фестино сделка. Не бях съвсем на себе си — бях прекалено разсеян от сержант Кениън — и вероятно беше по-разумно да не отивам.

Точно след обяда, вместо да се върна в кабинета, подкарах към „Старбъкс“, на няколко километра от сградата на „Ентроникс“. Поръчах си огромно капучино, намерих си удобен стол в един ъгъл и включих лаптопа. Купих си едномесечен интернет достъп и след няколко минути си бях направил нови имейл адреси.

Не се съмнявах, че Кърт можеше да види всичко, което правех в интернет, докато се намирах в службата. Но дори за него нямаше да е лесно да открие този интернет адрес. Бездруго не се нуждаех от повече от няколко дни, като се имаше предвид скоростта, с която се развиваха събитията.

„Човече, нямаш представа каква смотана пешка си. Попитай екипа по интеграцията от «Макинзи» дали бяха тук, за да спасят офиса ни, или за да продадат сградата. Впечатляващо е какво можеш да откриеш, когато се поровиш“.

Дали това означаваше, че шефовете от Токио през цялото време са били на мнение да се закрие отделът ни? Дали това решение бе взето вече? И ако бе така, защо Дик Харди ни притискаше да работим здраво и да осигуряваме нов бизнес?

Не загрявах. Къде беше логиката? След няколко седмици „Ентроникс“ трябваше да сключи сделката за придобиването на американския бизнес на „Роял Майстер“. Защо, по дяволите, някой в Токио би се тревожил доколко отделът ни се справя, ако наистина щяха да ни закриват?

Кое парченце от мозайката ми липсваше?

Отговорите вероятно се криеха в поверителните планове на фирмата, които засягаха покупката на „Роял Майстер“. Сигурно повечето бяха на японски и се съхраняваха в недостъпен вътрешен интернет.

Но имаше и други начини.

Например да се използва екипът по интеграцията от консултантската фирма „Макинзи“.

Не познавах никого лично, но знаех някои имена. След известно проучване в сайта им открих името на старшия партньор, отговарящ за „Ентроникс“. После намерих името и имейла на асистентката му.

И тогава Дик Харди й изпрати имейл. Използвайки адрес в „Хъшмейл“.

Е, имейл, който аз бях подготвил. Дик Харди пишеше от яхтата си, нали разбирате? Загубил последния доклад по интеграцията и се нуждаел от ново копие веднага. На личния му адрес, разбира се.

Допих капучиното си и си поръчах черно кафе. Докато чаках отговор от „Макинзи“, влязох отново в страницата на армията и зачетох досието на Кърт от съда. Спомних си, че военната полиция бе изготвила доклад за убийството, както и че следователят бе разпитвал всички от екипа на Кърт.

Всички, освен един бяха споделили със следователя, че според тях Кърт е извършил убийството. Записах си имената на всички от екипа. Единственият защитник на Кърт се казваше Джеремая Уилки.

Спомних си вечерта, когато се запознах с Кърт, как той ме отведе в автосервиза на свой приятел от специалните части. И там беше попитал къде е, собственикът, чието име беше Джеремая.

Реших, че в специалните части надали имаше прекалено много хора на име Джеремая.

Автосервизът на Уилки бе поправил акурата ми. А Кърт ми бе споменал, че там си има малък склад за инструментите си.

Потърсих в интернет данни за автосервиза и научих интересен факт. Сервиз „Уилки“ бе регистриран като собственик на компания за пътна помощ „М. Е. Уолш“. Спомних, си, че това бе компанията, за която работеше Кърт. Каза ми, че била собственост на негов приятел.

После затърсих в „Гугъл“ имената на останалите членове от екип „Алфа 561“. Някои от резултатите ми показаха, че не съм дал достатъчно информация за издирване. Възможно ли бе Джеймс Кели сега да е компютърен инженер в Кеймбридж, Англия? Не мислех така. Акордеонист и композитор? Хирург? Професор по океанография и метеорология? Надали.

Но имаше и достатъчно необичайни имена, за да съм сигурен, че съм открил подходящия човек. Някои от тях дори имаха биографии в интернет. Единият беше пожарникар в малко градче в Кънектикът. Друг работеше за охранителна фирма в Синсинати. Трети преподаваше военна история в колеж в Ню Йорк.

Открих имейлите на последните двама лесно. Отпих от кафето, като се опитвах да накарам мозъка си да работи по-качествено. Предположих, че и двамата не харесват Кърт, след като бяха свидетелствали срещу него. Затова писах и на двамата, използвайки трети имейл адрес и фалшиво име. Казах им, че Кърт Семко се е настанил в съседната къща и прекарва прекалено много време с дъщеря ми, която е гимназистка, затова се тревожа и искам да проверя дали е истина, че е убил един от колегите си в Ирак.