Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Добре ли се разбирахте?

— Да.

— И между вас нямаше враждебност?

— Враждебност?

Зачудих се с кого ли беше говорил и дали знаеше, че наистина не бях харесвал двамата покойници. Дали бях изпращал враждебни имейли на Тревър или Брет? Не, обикновено не постъпвам по този начин. Ако искам да се скарам с някого, го правя лице в лице.

— Сержант Кениън, не разбирам защо ми задавате всички тези въпроси. Смятах, че Тревър и Брет са загинали при автомобилна катастрофа.

— Така е. Но искаме да научим какво точно е станало.

— Смятате, че не е било проста катастрофа?

Той ме загледа внимателно.

— А вие какво мислите?

Вторачих се в него, сякаш не го разбирах напълно.

Знаех, че каквото кажа сега би могло да промени всичко.

Ако заявя, че не изпитвам подозрения относно катастрофата… ами ако той бе научил някак си, че аз съм се обадил анонимно? Ако е така, щеше да знае, че го лъжа.

Но пък как някой можеше да докаже, че точно аз съм използвал обществения телефон в кафенето, а не някой друг от колегите?

Искаше ми се полицията да разследва катастрофата, но пък да обвиня Кърт публично… Тогава нямаше как да върна нещата назад и Кърт веднага щеше да научи за станалото.

— Чудех се — изрекох накрая. — Как точно е станало? Дали нещо е било направено на колата на Тревър?

— Отделът по превозните средства отговаря за това, а не аз. Те са експертите по машините. Аз само провеждам следствието. Помагам им.

— Сигурно са открили нещо, щом сте тук — отбелязах.

— Е, ами… — уклончиво отвърна той. — Разберете, че работим по отделно. Те проверяват спирачки и разни такива неща, а аз оглеждам хората.

— Значи сте говорили с приятелите и познатите на Тревър и Брет.

— И колегите. Което ме връща към въпроса ми. А вие не отговорихте на него. Имаше ли лоши чувства между вас и тях?

Поклатих глава.

— Не си спомням такова нещо.

Той се подсмихна леко.

— Имаше или нямаше?

— Нямаше — отговорих твърдо.

Кениън закима и въздъхна тежко.

— Господин Стедман, нямам причина да се съмнявам в думите ви. Просто се опитвам да сглобя мозайката. Но казаното от вас не съвпада напълно с това.

Той извади от джоба си смачкан лист, разгъна го и го постави на масата пред мен. Беше копие на имейл. От мен до Тревър. Датирано от преди около седмица.

Няма да търпя повече неуважението и безобразията ти. Има начини да се отърва от теб, които не изискват намесата на личен състав.

— Това не е от мен — казах. — Дори думите не звучат като моите.

— Не е ли?

— Никога не бих отправил подобна заплаха. Това е абсурдно. И със сигурност не бих я написал в имейл.

— Не искате доказателства, така ли?

Затворих очи раздразнено.

— Не съм го писал. Слушайте, аз…

— Господин Стедман, били ли сте някога в колата на Тревър Алард?

Поклатих глава отрицателно.

— Той имаше ли определено място за паркиране тук?

— Не лично.

— Никога не сте докосвали колата му? Имам предвид, дори не сте поставяли ръка върху нея?

— Да поставям ръка върху нея? Теоретично е възможно, но не си спомням подобно нещо. Колата е порше и той е лудо влюбен в него. Имам предвид, беше влюбен.

— А в дома му? Ходили ли сте някога там?

— Не, никога не ме е канил. Не бяхме близки приятели.

— Но казахте, че сте го познавали доста добре.

— Да. Но също така отбелязах, че не бяхме близки приятели.

— Знаете ли къде живее?

— Знам, че живее… живееше в Уелсли. Но никога не съм бил в дома му.

— Разбирам. А в гаража на къщата му? Някога влизали ли сте там?

— Не. Вече ви казах — никога не съм бил в дома му.

Кениън кимна. Изглеждаше дълбоко замислен.

— Чудя се тогава как отпечатъците ви бяха открити в гаража му.

— Моите отпечатъци? Това е невъзможно.

— Отпечатък от десния ви показалец. Нямаме съмнения за това.

— Хайде, стига — казах. — Дори не разполагате с мои отпечатъци, с които да ги сравните.

Той ме погледна озадачено.

— Не сте ли дали отпечатък от показалеца си на вашия отдел по охраната? За новата биометрична машина?

— О, да, бях забравил за това. Всички го направихме. Показалец или палец. Но никога не съм бил в дома или гаража на Тревър Алард.

Очите му ме загледаха сериозно. Бяха големи и леко зачервени.

— Вижте, господин Стедман, проблемът с отпечатъците е, че те не лъжат — каза той кротко.

— Това не ви ли изглежда прекалено удобно?

— Какво е прекалено удобно, господин Стедман?

— Единственият мой отпечатък, който сте намерили, е от десния ми показалец, нали? А това е единственият отпечатък, с който разполага нашата охрана.