Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Замълчах. Старият майстор по продажбите Марк Симкинс, чиито дискове слушах на времето, винаги говореше за стратегически паузи. Според него най-важното умение при сключването на сделки е да замълчиш, когато се наложи.

Затова не казах и дума повече, а зачаках Кърт да осмисли чутото.

Господи, надявах се, че теорията на Кейт е вярна и Кърт си умира за обожание.

Той ме погледна за миг, после отново се загледа навън.

Стиснах устни и се вторачих във волана.

— Говори с онова ченге — каза Кърт с мек глас. — Кениън. Не те ли предупредих да си държиш устата затворена?

— Да, предупреди ме. И е вярно, че го направих. Но този тип се появи в кабинета ми. Каза, че разпитал всички, работили с Тревър и Брет. Затова му надрънках някои дивотии. Попита ме и за теб, но му обясних, че доколкото знам, си имал добри отношения с покойните. Казах му, че си играл бейзбол с тях и наистина са те харесвали.

Кърт кимна.

— Добре.

Вършеше работа! Слава Богу! Заля ме вълна от облекчение.

— Много добре. Адски хитро. Виждам защо те бива в сделките — завъртя се той към мен с блеснали очи.

— Защото си шибан лъжец! — изрева Кърт. — Знам всяка шибана дума, която каза на ченгето. „Кърт знае хитри начини как да убива хора“. Това бяха точните ти думи.

Не! Дали Кениън беше говорил с човек в полицията, който познаваше Кърт!

— „Трябва да ви се доверя — продължи Кърт. — Мога ли?“ Не, задник, не можеш да се довериш на никого. Мислиш, че можеш да говориш в сградата, без аз да знам ли?

Разбира се. С всички ресурси на корпоративната охрана, които бяха на негово разположение, Кърт бе започнал да подслушва и конферентните зали.

— Слушай сега. Няма да повтарям повече. Ако още веднъж се опиташ да ми скроиш номер зад гърба ми и говориш с някого в полицията или службата, веднага ще разбера. Не можеш да направиш абсолютно нищо, без да науча за него. Нищо. И ако пристъпиш границата, дори само с милиметър…

— Да?

Сърцето ми биеше оглушително.

— Приятелски съвет. Мислиш, че ти и жена ти живеете в безопасен квартал. Но и там непрестанно стават престъпления. Нападат домове. Лоши хора крадат. Понякога дори убиват невинни. Имаш съпруга и неродено дете, Джейсън. Трябва да си адски внимателен.

Апартаментът на Греъм Рънкел все още миришеше на марихуана, а вехтият му фолксваген костенурка от 1971 година все така си стоеше в задния двор. Очевидно продължаваше да работи по него.

— Как е костенурчето? — попитах.

— Слагам му турбодвигател. Ще го направя истински звяр. Чакай малко.

Той влезе в къщата и се върна с плик с трева.

— Последните остатъци от „Бялата вдовица“ — съобщи ми Греъм. — Добре дошъл обратно.

— Не искам, благодаря. Казах ти, че вече не пуша трева — отвърнах и му подадох опакован пакет.

— Какво е това?

— Подарък. Извинение задето се държах като пълен кретен.

Греъм съдра опаковката.

— Сериите на „Затворникът“ на дивиди? Страхотно, Стедман!

Вторачи се с любов в снимката на Патрик Макгухън на обложката. На времето в Уорчестър Греъм идваше у дома, когато родителите ми бяха на работа, и двамата се друсахме и гледахме повторенията на старото английско шоу.

— Какъв е случаят? — попита той. — Да нямам рожден ден? Забравих.

— Не — отвърнах. — Тук съм, за да те помоля за помощ, а се чувствам като долно леке задето не ти се обадих с месеци. Реших, че подаръкът може да те зарадва и да ми простиш.

— Е, определено помага — ухили се Греъм. — Но това, от което наистина се нуждаеш, е удоволствието и спокойствието на „Вялата вдовица“. Личи си, че си адски напрегнат.

Кестенявата коса на Греъм беше дълга до раменете и изглеждаше мръсна. Носеше вехта червена тениска с жълтите арки на „Макдоналдс“ на предницата. Отдолу пишеше: „Марихуана. Над два милиона надрусани.“

— Ако искаш нечия кола да излети от пътя, какво би направил? — попитах.

Греъм ме изгледа озадачено.

— Да излети от пътя?

— Да катастрофира.

— Можеш да срежеш спирачките. Това да не е тест?

— Ако срежеш маркучите на спирачките, няма ли шофьорът да се усети още щом подкара колата?

— За какво става дума, Джейсън?

Разказах му набързо за Кърт и за подозренията си. Греъм ме изслуша с ококорени очи. Той беше човек, който вярваше, че агенцията за борба с наркотиците слага предаватели във всеки екземпляр на списание „Чудни времена“, така че бе напълно склонен да повярва на теорията ми.

— Порше ли беше? — попита той.

Кимнах.