Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Сключваме ли сделката? Или трябва да платя колата на гробището за сума, която със сигурност ще е по-ниска?

— Колата е порше все пак.

— Порше или киа — все тая. В момента е купчина смазан метал.

— В брой ли?

— Откарайте я в двора ми в Кеймбридж и ще получите шестстотин кинта в брой. Освен ако поршето не е направено от титаний, сключвате адски изгодна сделка.

Той се засмя.

— Добре, утре ще накарам едно от момчетата да ви я докара.

— Днес — казах сериозно. — До два следобед. Преди да си променя решението.

Удобният ми стол в „Старбъкс“ бе на разположение.

Изпратих имейл до личния адрес на Йоши Танака — беше написан на гърба на визитната му картичка, която държах в портфейла си. Изпратих го от името на Кърт Семко с адрес в „Яху“.

„Кърт“ искаше да сподели с Йоши известна притеснителна информация, която бе открил относно Дик Харди по време на рутинна проверка на охраната. Сметката на Харди в „Хъшмейл“, тръст „Самурай“, търговията с опции на акции на „Ентроникс“ на австралийската борса. „Кърт“ се притесняваше да докладва по нормалните канали, тъй като никой, дори той, новият директор на охраната, не би посмял да се заеме с могъщия началник на „Ентроникс“ в Щатите. Но смяташе, че е редно Йоши да получи информацията. Настояваше, че тя не бива да бъде обсъждана по телефона или лично. Помоли Йоши да не му пише на имейла му в „Ентроникс“.

Надявах се, че Йоши чете английски по-добре, отколкото го говори.

Ако Кърт ми бе казал истината, а нямах причина да се съмнявам, че се бе сдобил с информация за Дик Харди, това означаваше, че извършеното от Харди е не само незаконно, но и направо гнусно.

Бях сигурен, че шефовете в Токио нямат представа с какво се занимава Харди. Японците са адски предпазливи и изпълнени със скрупули, за да си играят подобни долни игрички. Те играеха на много по-високо ниво. Никога не биха толерирали действията на Харди. Щяха да проучат информацията, да повикат Харди на разговор и да го изритат от компанията за нула време.

Поршето на Тревър Алард бе ужасна гледка. Предницата бе невероятно смачкана и бе почти невъзможно да си представиш, че колата някога е била в движение. Капакът стърчеше нагоре, вратата на шофьора висеше на пантите си, а двете предни гуми бяха спукани. Човек веднага разбираше, че никой не би могъл да оцелее в такава катастрофа.

Греъм и аз се вторачихме мрачно в развалината.

— Хазаинът ми ще откачи — ухили се Греъм. — Аз ли ти казах да помолиш да докарат колата тук?

— Да. Тази сутрин.

— Сигурно още съм спял. Помислих си… не знам какво си помислих.

— Веднага щом откриеш повредената част, ще накарам да я махнат оттук.

— Ами ако не открия нищо?

Свих рамене.

— Тогава просто ще стои тук, докато откриеш.

Греъм ме изгледа объркано. Чудеше се дали се шегувам.

— Май трябва да се захващам за работа, а?

Извади кутията с инструментите си и започна да разглобява развалината. След малко каза:

— Това не е забавно. Нищо чудно, че не са намерили нищо.

Греъм свали предното ляво колело и започна да го оглежда внимателно.

— Това си е наред. Няма повреди върху лагерите.

После отиде до другото колело и направи същото. След няколко минути заяви:

— И това е наред.

— Какво друго може да е, по дяволите?

— Труден въпрос. Неприятно ми е да го призная, но явно не съм бил справедлив към ченгетата. Може и да са си свършили работата.

Звъннах няколко телефона от задния двор на Греъм, докато той продължаваше да проучва развалината. Мина около час и половина.

Най-после се надигна. Ръкавиците му бяха омазани с машинно масло.

— Нищо — каза той. — Няма нищо. Вече е време да се понеса към „Чипстърс“.

„Чипстърс“ бе магазинът за плочи, където работеше.

— Още малко — помолих го. — Половин час.

— Подай ми мобифона. Ще видя дали мога да разменя един час сега срещу час тормоз по-късно.

Помогнах му да отвори предния капак, което не бе никак лесна работа, тъй като бе кошмарно изкривен и смачкан. Но и там не открихме нищо.

— Мамка му, това е адски досадно — изсумтя Греъм.

Отвори шофьорската врата и се просна на седалката. Поседя там за миг и каза:

— Скоростомерът показва осемдесет километра. Не е шофирал прекалено бързо.

После натисна спирачката.

— И спирачките работят.

Завъртя волана.

— Олеле — извика Греъм.

— Какво?

— Върти се прекалено лесно. Колелата въртят ли се?

Отстъпих назад и погледнах.