Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Карера 911. Чисто ново. На не повече от една година.

— Шофьорът пиян ли беше?

Поклатих глава отрицателно.

— И просто е изгубил контрол над колата?

— Точно така.

— Хм. Е, в такъв случай не би трябвало да режеш маркучите на спирачките. Шофьорът веднага ще се усети. Нито пък би било разумно да се развият болтовете на колелата — колата ще се залюлее веднага щом излезе на пътя. Но слушай, човече, освен ако ченгетата не са пълни идиоти, това е първото, което търсят. Липсващи болтове, срязани гуми, повредени спирачки.

— Всичко това изглежда доста очевидно — отбелязах.

— Разбира се, ако някой си поиграе с лагерите… леле!

— Какво?

— Шофьорът просто ще изгуби контрол над колата.

— Да си поиграе с лагерите? Как? Да ги среже? Това няма ли също да е очевидно?

— Може да не са били срязани, само изпилени или нещо подобно. Отслабени по някакъв начин. И когато колата…

— Отслабени? — прекъснах го. — Как караш метал да отслабне?

— Мамка му, не знам. Предполагам, че има начини.

— Отслабен метал — повторих.

Сетих се за историята, която Кърт ми бе разказал веднъж — как екипът му сложил нещо върху талибански хеликоптер в Афганистан.

— Мисля, че знам — казах накрая.

— Добре, човече. Чудесно. Защо не го отпразнуваме? — протегна се той към плика с марихуана. — Последна покана.

Прибрах се у дома към седем и половина. Сузи и Итън довършваха вечерята си в кухнята — очевидно бяха открили ресторант за суши, който доставяше по домовете, а Кейт си лежеше в леглото, унесена в компютъра.

— Кейт, излиза ли на въздух днес?

— Навън? — учуди се тя.

— Според мен имаш нужда от малко чист въздух.

— Чист въздух? — изненадано попита тя, но забеляза пръста върху устните ми и кимна. — Добра идея.

Стана от леглото и я вдигнах на ръце. Беше учудващо лесно, вероятно благодарение на тренировките на Кърт. Отнесох я надолу по стълбите и вън от къщата. Итън излезе от кухнята, видя ме с Кейт на ръце и завъртя очи.

Занесох я в задния двор.

— Съжалявам, но вероятно Кърт подслушва къщата.

Тя ококори очи.

— В никакъв случай!

— Не съм сигурен. Просто приемам, че е така. Слушай, докога Сузи е наела къщата в Нантъкет?

Кейт наклони глава.

— Мисля, че до края на септември. Защо? Да не мислиш да се настаним там за няколко дни? Не съм в най-доброто ваканционно настроение.

— Не говоря за ваканция. Мислиш ли, че за теб ще е безопасно да отлетиш дотам?

— Летенето не е проблем. Важното е да не се преуморявам. Но за какво става дума?

— Искам Сузи и Итън да се върнат в Нантъкет и да те вземат с тях. Колкото се може по-скоро. Утре сутрин.

Кейт ме погледна. По лицето й пробягаха безброй изражения — объркване, скептицизъм, присмех. После осъзнаване.

— Заради Кърт, нали? — попита тя.

На следващата сутрин Сузи, Кейт и Итън се настаниха в таксито, което щеше да ги откара до летище „Лоугън“, за да излетят към Нантъкет. Отидох в службата и в девет часа си откраднах няколко свободни минути между срещите. Върнах обаждането на президента на „Ред Сокс“, който се оказа адски готин тип. Искаше да му направя демонстрация на картинните ни екрани и да му предложа цени. Разбрахме се да се видим след една седмица.

Веднага щом затворих, взех асансьора до лобито. Напуснах сградата на „Ентроникс“, намерих обществен телефон на няколко пресечки от нея, извадих визитната картичка на сержант Кениън и му звъннах по мобифона си.

Отговори ми груб глас с испански акцент.

— Щатска полиция. Санчес.

Чух гласа му на фона на шум от оживен офис и звънящи телефони.

— Сержант Кениън, моля — казах.

— Кой се обажда?

Замълчах за миг.

— Джош Гибсън.

След минута Кениън вдигна.

— Господин Гибсън — каза той, — изчакайте да прехвърля разговора в кабинета ми.

Обади се отново след няколко секунди.

— Избрахте точен момент да звъннете — рече. — Тъкмо се канех да ви потърся и да ви съобщя новината.

— Каква новина?

— Автомонтьорите ни не откриха нищо.

— Нищо — повторих и замръзнах.

— Точно така. Няма следи от престъпление. А това, означава, че няма да има следствие.

— Но аз знам, че Кърт… знам, че е направил нещо на колата.

— Щом техническият ни отдел твърди, че няма следи, не мога да направя нищо.

— Не са търсили достатъчно усърдно.

— Може и да сте прав. Не знам. Доста са заети, претрупани са с работа.

— Със сигурност има следа. Направил го е. Убеден съм. Някой провери ли лагерите?

— Не знам какво са проверявали. Знам само, че не откриха нищо.