Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Той ми се обади след около десет минути.

— Вижте — поде Кениън, — един от прокурорите ми каза, че е важна тежестта на доказателството, а не приемливостта му.

— Ще трябва да ми го обясните на човешки език.

Кениън се засмя.

— А аз се надявах, че вие ще ми обясните.

— Съжалявам.

— Означава, че добър адвокат на защитата ще се бори срещу приемането на доказателството, но съдията може да го приеме. Е, отговорих на въпроса ви. А сега вие отговорете на моите. Разполагате ли с доказателство или не?

— Разполагам.

— Добре. И твърдите, че то доказва саботаж. Откъде знаете? Не се обиждайте, но вие сте началник в търговска фирма, а не металург.

— Не мога да твърдя със сто процента сигурност, че доказва саботаж на колата. Но мога да ви уверя, че парчето метал е изкривено и откъснато. Не е нормално чупене на метал.

— Какво е парчето?

Поколебах се за миг.

— Лостът за завъртане.

— Е, да приемем, че сте прав и това доказва, че някой си е играл с колата. Но все пак имам проблем. Сериозен проблем.

— Какъв?

— Да свържа метала с Кърт Семко. Следователно, вие трябва да докажете, че е имал възможността да го направи — разполагал е с ТМК. Имал е достъп до него.

— Той държеше корозива в апартамента си — казах. — Виждал съм го. Просто трябва да претърсите апартамента му.

— Ще се върнем на това — увери ме Кениън. — Казах ви и преди, освен ако не се съгласите да станете информатор, няма как да посочим причина за обиск. Ако имаше някакъв друг начин… Той някога давал ли ви е ключ от апартамента си?

— Не, разбира се.

— Предполагам, че не би ви поканил там.

— Не и след милион години.

— Тогава как, по дяволите, можете да докажете, че разполага с корозива?

— Как аз мога да докажа?

— Това може да е единственото разрешение на проблема. Точно както лично се сдобихте с метала.

— Може пък и да има друг начин — замислих се.

Имаше, разбира се. Греъм Рънкел работеше по въпроса.

— Какъв например?

— Ще трябва да ви обясня по-късно.

Кърт ме поздрави с махане на ръка отдалеч и приятелска усмивка. Усмихнах му се в отговор и казах:

— Здрасти.

Той вече стоеше на игрището и загряваше. Съперниците ни от „Беър Стърнс“ проверяваха бухалките ни. Слухът се беше разнесъл. Очевидно не осъзнаваха, че с изключение на Кърт, никой от отбора на „Ентроникс“ не бе достатъчно добър дори и с подправена бухалка. Но скоро щяха да разберат. Фестино се консултираше с момчетата.

Мобифонът ми звънна. Знаех кой е, затова се отдалечих, преди да отговоря.

— Вътре съм — съобщи ми Греъм.

— В къщата ли?

— Чу ме.

Беше проникнал с взлом в къщата на Кърт в Холистън. Представих си спретнатия дом и идеално оправените легла.

— Имаше ли проблеми? — попитах.

— Вратите бяха двойно заключени, но вратата на гаража — не. Винаги вратите на гаражите са слабите места на една къща. Лесно е да ги отвориш.

— Нямаше ли аларма?

— В къща под наем? Не очаквах да има. Но съм сигурен, че противопожарната аларма е добра. Хазаите внимават за такива неща.

— Знаеш ли къде да търсиш?

— Да, каза ми. Спалнята за гости до всекидневната, нали?

— Точно така.

— Пука ли ти какво ще използвам, за да накарам противопожарната аларма да запищи? Например цигарка с трева.

Кърт отново ми махаше, а също и Фестино.

— Хайде, Тигре — извика Фестино. — Работният ден приключи. Мачът започва.

Вдигнах ръка.

След като Греъм намереше скритото съкровище на Кърт, състоящо се от крадени оръжия и експлозиви, щеше да остави вратата на стаята отворена. Така че, когато пожарникарите пристигнеха заради алармата, щяха да открият оръжията и да повикат полицията. В ерата на тероризма това определено си беше престъпление.

И тогава щяхме да заковем Кърт. Нямаше да имаме нужда от заповед за обиск, а всичко щеше да си е напълно законно.

— Намери ли ги? — попитах.

— Не — отговори Греъм.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук няма абсолютно нищо.

— Добре. Ако гледаш към камината във всекидневната, вратата се пада отдясно. Единствената на онази стена.

— Там съм. Виждам за коя врата говориш. Но тук няма съкровище.

— Там е — изстенах отчаяно.

Кърт тръгна към мен и сниших глас.

— Виждал съм го.

— В стаята съм — повтори Греъм. — Има само едно легло и нищо върху него. Може би мирише леко на барут. Сякаш е имало нещо, но вече го няма.

— Значи го е преместил. Погледни в мазето и навсякъде другаде. Трябва да е там.

— Да вървим, Джейсън — извика ми Кърт. — Всички те чакат.