Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Аха — казах. — Благодаря. Е, сега вече мога да разсъждавам. Нямам нужда от телефона — нося си мобифона. Чакай малко.

Извадих телефона и набрах номера в офиса.

— Тук съм — съобщих на гласовата поща. — Добре, кога ще тръгнеш? Но си оставил съобщение тук, нали? Добре. Ще се видим по-късно.

Прекъснах разговора и изключих телефона.

Бръкнах в джоба си, извадих визитната картичка на Кърт и я подадох на Абдул.

— Ти ли си това? — попитах. — Абдул?

Той прочете написаното.

— Трябваше просто да дойдеш отпред — каза арабинът.

На задната стена на склада имаше редица малки складчета, широки около три метра и дълбоки около шест. Някои бяха отворени и празни, други — заключени с катинари. Абдул извади ключ и отвори един от катинарите.

— Ако имаш нужда, ела ме повикай — каза той и ме остави сам.

Отворих вратата и видях всичко, подредено на спретнати купчини в кашони и палети.

Много повече, отколкото бях видял в апартамента му. Повече от старинните му пушки и фалшивите пистолети. Тук се криеше краден склад за муниции.

Фитили за детонация, кутия със запалителни средства, палета, покрита с масленозелено платнище, където се подслоняваше пластичен експлозив C4.

Инструментите на Кърт също бяха тук, но ги пренебрегнах.

Намерих кутия с няколко малки метални туби, на които пишеше „Течен метален корозив“.

Взех една от тях. Доказателството ми.

После спрях, огледах съкровището и осъзнах, че можех да взема и някои други неща.

Когато изминах половината път до Бостън, отбих на банкета и звъннах на мобифона на сержант Кениън.

— Имам всички доказателства, от които се нуждаете, за да го арестувате — съобщих гордо и набързо му разказах какво бях направил. — Достатъчно, за да го свърже с убийствата на Алард и Глийсън.

— Може би — отвърна той със съмнение.

— Може би? Вие сте човекът, който ми каза, че ако се сдобия с тубата с ТМК, това ще свърши работа.

— Така е и може би ще свърши. Но може би не.

— За бога, вие сте ченгето — изстенах безпомощно. — Не аз. Защо не изпратите няколко човека в сервиза на Уилки още сега? Отзад има склад, където Кърт е прибрал достатъчно експлозиви и муниции, за да превземе сграда „Джон Хенкок“.

— Думите ви не са достатъчни.

— Така ли? — извиках вбесено. — Помислете малко, Кениън. Ако не направите нищо със сведението ми, ще се окажете забъркан в сериозни неприятности. Грешка, която може да ви струва кариерата. Да не би да предпочитате да се обадя на ФБР и да им обясня, че щатската полиция на Масачузетс не се е заинтересувала достатъчно от доклада ми за откраднати муниции? След 11 септември имам чувството, че те няма да се мотаят прекалено дълго.

Кениън замълча. Чух шум по линията.

— Мога да изпратя няколко души сега — каза той.

— Разумно.

— Можем ли да докажем, че това е складът на Кърт Семко?

— Говорете с Абдул — посъветвах го. — Притиснете го. Поискайте му зелената карта. Или пък го попитайте за връзките му с арабски терористи. Навярно ще се изненадате колко готов ще е да ви сътрудничи.

Мобифонът ми изпищя. Обаждаха ми се на втората линия. Погледнах екранчето и видях, че се обаждаше не Греъм, а Кърт.

— Ще ви звънна след секунда — обещах на Кениън, после превключих на другата линия. — Да?

Чух шум от бар, високи гласове и смях.

— Здрасти, брато — поздрави ме той. — Току-що ми се обади Абдул. Познаваш го.

Стомахът ми се сви. Не отговорих.

— Мислех, че си схванал как стоят нещата.

— Кърт… — започнах.

— А тази вечер по време на мача се случи най-странното нещо — прекъсна ме той. — Някакъв тип проникна с взлом в апартамента ми.

— Така ли?

— Твой приятел.

— Не знам такова нещо.

— Аха. Греъм Рънкел — небрежно ми обясни Кърт. — Телефонът ти бе програмиран в мобифона му. Сигурно ти е приятел.

Изтръпнах. Знаеше името на Греъм. Знаеше за приятелството ни. Знаеше какво има програмирано на мобифона му.

— Последният номер, на който бе звънял, бе твоят. Значи с него говореше по време на мача, а?

— Това е новина за мен — отвърнах с пресилено спокойствие.

— Любопитно копеле. Допусна грешка да се рови в шкафа ми. Сто и десет волта бяха охранителната ми мярка. Тръшнаха го като чувал с картофи.

Очите ми се напълниха със сълзи. Прехапах устни.

— Къде е Греъм?

— Не трябваше да го правиш. Прекоси границата прекалено много пъти.

— Къде е Греъм, Кърт?

— Почива си удобно, приятелю. Вързан и заключен в един голям сандък. Докато уредя нещо друго, разбира се. Е, може и да не му е толкова удобно, тъй като вътре няма много въздух. Всъщност, вероятно вече е изчерпил по-голямата част от него — знаеш как паниката те кара да дишаш по-усилено, нали?