Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Аз съм съпругът — намесих се.

— А, добре — кимна тя и се извърна към мен. — Съжалявам. Тя е в шестнадесетата седмица, нали?

— Да.

Забелязах, че сестрата говореше в сегашно време. Кейт е бременна, а не „беше“.

— Бихте ли предпочели да поговорим насаме, господин Стедман?

— Не, не е нужно — отговорих, като хвърлих бърз поглед на Кърт. — Той е близък приятел.

— Добре. Жена ви има плацента превиа. Да ви обясня ли по-точно?

Жената говореше спокойно, с почти хипнотичен тон. Акцентът й бе на човек от работническата класа, роден в Бостън. Звучете точно като майка ми.

— Мисля, че схващам — отговорих.

— Бременността й е рискова. Ще й се наложи да остане в болницата няколко дни, а после трябва да е на легло до края на бременността. Това означава да лежи настрани и да използва подлога. След известно време ще може да сяда и дори понякога да се вози в кола. Но не трябва да полага никакви усилия. Съществува риск от преждевременно раждане. А на този етап от бременността плодът няма да оцелее.

— Какъв е рискът за жена ми?

— Само десет процента от жените с нейната диагноза все още имат проблеми, когато настъпи момент да раждат. Тя ще бъде добре, надявам се — каза сестрата.

Плодът! Това беше нашето бебе, по дяволите!

— Как е бебето?

— Сърцебиенето му е нормално. Това означава, че плодът не е бил засегнат от загубата на кръв.

Кимнах.

— Тя имаше ли болки преди това? Кървене?

— Не мисля, че имаше кървене, но имаше болки.

— Посети ли гинеколога си?

— Той просто й каза да си почива.

— Разбирам. Кога правихте секс за последен път?

Знам, че бе глупаво от моя страна, но погледът на Кърт ме притесни.

— Преди доста време — отговорих най-после. — Вероятно около месец. Мога ли да я видя?

Кърт остана в чакалнята, а аз отидох да видя Кейт.

Беше ужасно бледа и имаше тъмни кръгове под очите. Изглеждаше тъжна. Бяха й включили две системи — една с кръв и една с някаква прозрачна течност.

— Бебчо — казах нежно, като я погалих по косата и лицето. — Как се чувстваш?

— Изморена съм. Едва не припаднах. Навсякъде имаше кръв.

Кимнах.

— Казаха, че и ти, и бебето сте добре.

— Хирургът смята; че трябва да остана в болницата за няколко дни.

— Само два-три дни.

— А после трябва да съм на легло.

— Знам. Важното е, че и ти, и бебето сте добре.

— Е, това вероятно означава, че ще взема отпуск по майчинство по-рано, отколкото очаквах.

— Във фондацията ще се оправят и без теб.

— Точно от това се страхувам — усмихна се тя.

— Съжалявам, че изключих телефона. Типовете в ресторанта ме накараха. Но не трябваше да ги слушам. Или поне трябваше да ти звънна и да ти кажа номера на ресторанта.

— Няма нищо. Звъннах на Клаудия, но тя е в Ню Йорк. После се обадих на Сали и Ейми, но не успях да ги открия. Тъкмо се канех да позвъня за линейка, когато Кърт се обади, слава богу.

— Слава богу.

— Той е страшно добър приятел, нали?

Точно както той самият бе казал. „Нямаш по-добър приятел от мен. Нито по-опасен враг“.

Кимнах, но не отговорих.

Прекарах нощта в болничната стая на Кейт, настанен на канапето. На сутринта, схванат и изтощен, се прибрах у дома, събрах някои от нещата й и ги занесох в болницата. Отидох на работа чак по обяд.

На мобифона ми имаше съобщение от Летаски, но когато му звъннах, не отговори. Обадих се на Фестино и го помолих да открие Летаски. Рик ми обясни, че бил на презентация вън от офиса. После добави, че искал да поговори с мен за нещо важно.

Когато влязох в кабинета си, проверих имейлите си, докато слушах съобщенията по телефона. Изненадано чух гласа на Кърт.

— Здрасти — каза той. — Обади ми се да ми кажеш какво става с Кейт.

Почувствах се адски странно. Бях страхотно задължен на Кърт, че бе закарал Кейт в болницата, но това не променяше чувствата ми към него, нито решението ми да го махна от компанията. Но започна да ми се струва, че не заслужава да действам зад гърба му и да се опитвам да го уволня. Редно беше поне да чуе всичко лично от мен. Сканлън не ми се беше обадил и се съмнявах, че възнамерява да уволни Кърт.

Затова реших да съобщя на Кърт лично, че трябва да напусне „Ентроникс“. Щях да му помогна да си намери хубава работа другаде, но кариерата му при нас бе приключила.

В мига, когато взех решението, телефонът ми звънна.

— Как е Кейт? — попита Кърт.

— По-добре. Все още е на системи.

— Не трябваше да ти крещя задето бе изключил телефона си — извини се той.