Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Сега откри господ.

— Не се чувствам много удобно.

— Но не и прекалено зле, нали?

— Не, не прекалено зле. Все пак, става дума за война.

— Ето така трябва да се разсъждава.

Прегледах менюто с вината, като се опитвах да реша какво точно да поръчам.

— Слушай, Джейсън, мисля, че грешиш относно „Нек“.

— Не ми казвай, че отново се конкурираме с „Роял Майстер“.

Джим поклати глава и изстиска малко лимон във водата си.

— Порових се в уебсайта на летището в Атланта. Има една компания, наречена „Еървю системс“, чието седалище е в Атланта.

Кимнах.

— Да, запознах се с директора им на „Техком“ Някакъв тип на име Стив Бингам.

Припомних си сребристата му коса и напрегнатите очи.

— Най-големият доставчик на дисплеи за информация по полетите. Последния път те са оборудвали летището в Атланта. Та въпросът ми е защо летището не се обръща отново към тях? Защо внезапно са решили да сменят фирмата?

— Може би цените им са прекалено високи.

— „Еървю“ току-що им продаде купчина портативни дигитални табла.

— Това е новина за мен. Знам само, че типовете от летището се пазарят здраво.

— Преговаряш директно с Дъфи, нали?

— Добре си си подготвил домашното — усмихнах се.

Том Дъфи беше управителят на летището. Голяма клечка. Лорна Евърс, другата ни гостенка за вечеря, беше заместник-директор на отдел „Снабдяване“ в общината на Атланта и отговаряше за летището.

— Дъфи взима решенията — добавих. — Не познавам Лорна, но тя е май само украса.

— Не са тук само заради безплатната вечеря, нали?

— Мисля, че искат да сключат сделката.

— Не съм толкова сигурен.

— Силата на негативното мислене — засмях се и внезапно видях двамата ни гости да влизат в ресторанта. — Вземи им акъла, Летаски.

Лорна Евърс беше закръглена блондинка на неопределена възраст. Може би на около петдесет или бурно преживени четиридесет. Очевидно си падаше по пластичната хирургия. Очите й бяха леко дръпнати като на японка. Устните й — прекалено дебели и нацупени. Лицето й имаше неестествен тен. Когато се усмихнеше, само гигантските й устни мърдаха. Някой бе прекалил с инжекциите с ботокс и колаген.

— Значи ти си новият Горди — каза тя, като оправи диплите на златния шал около врата си.

— Може да се каже.

— Не позволявайте на този човек да пие скоч — изсмя се тя, отметнала глава назад.

Лицето й обаче си остана безизразно. Очите й не помръднаха.

Том Дъфи беше набит мъж с двойна брадичка, лице като месечина и войнишка подстрижка. Носеше папийонка и тъмносин блейзър. Смееше се тихо.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Лорна и ми протегна ръка.

Ноктите й бяха лакирани в розово и опасно дълги.

— Чух, че в „Ентроникс“ има страхотно текучество — добави тя.

— Аз тъкмо се преместих в „Ентроникс“ от „Нек“ — обади се Джим. — Реших, че е време да се присъединя към шампионския отбор.

Точка за Летаски. Заслужаваше повишение.

— Говоря за съкращенията — поясни Лорна, като се настани на стола, който държах за нея.

Не че бях идеалният джентълмен, но исках да съм сигурен, че седи на място, откъдето не може да осъществи контакт с очи с Дъфи, без да ги видим. Основен трик в преговорите. Дъфи също седна на определеното му място.

— Ще съществувате ли и следващата година? — попита той небрежно.

— „Ентроникс“ е създадена през 1902 година — отговорих. — Тогава се е наричала „Осака телефон и телеграф“. Мисля, че фирмата ще съществува дълго след като ние вече сме покойници.

— Вярно ли е, че при вас е имало самоубийство преди известно време?

— Трагедия — отвърнах бързо. — Фил Рифкин беше един от най-добрите ни служители.

— Очевидно „Ентроникс“ е доста стресиращо място — отбеляза Лорна.

— Съвсем не е така — излъгах. — Но човек никога не знае какво става в личния живот на някого.

— Е, аз пък ще ви кажа какво става в моя личен живот — засмя се Лорна. — Умирам от жажда. Имам нужда от чаша вино.

— Хайде да поръчаме — предложих, като се протегнах към менюто с вината.

Но Лорна ме изпревари. Грабна менюто — за съжаление имаше само едно, и го отвори.

— В топла вечер като тази обичам хубаво бяло вино — обади се Дъфи.

Лорна четеше внимателно.

— Мислех си за „Поле“ — каза тя. — Но май „Латиф Ротшилд“ е по-добро, а?

Едва не изстенах. Четиристотин долара на бутилка, а жената изглеждаше сериозен пияч.

— Чудесна идея — намеси се Летаски, като ме стрелна с поглед, сякаш искаше да ми каже, че сделка за милиони си заслужава ужасяваща сметка.