Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Това се случи и с мен. Бях в „зоната“. И го правех сам. Без отровната помощ на Кърт.

Прегледах спокойно офертата на „Роял Майстер“. Беше пълна с прикрити клаузи, датите за доставка бяха само пожелание, цените можеха да варират според курса на еврото. Не знам кой бе написал договора, но бе гениален.

Посочих всичко това на Улашевич и той започна да спори.

Тогава се надигнах, ръкувах се с него и си прибрах нещата в куфарчето.

— Бари — казах, — няма да ти губя времето повече. Очевидно предпочиташ несигурните условия на „Роял Майстер“ и нямаш нищо против да платиш повече за по-лош продукт, който няма да получиш точно когато искаш. И който няма да бъде подменен, ако нещо не работи. Е, това не е мой проблем. Благодаря ти, че разгледа и офертата на „Ентроникс“, и ти пожелавам късмет.

Взех си договорите и напуснах залата. Забелязах смаяното изражение на Бари Улашевич. В асансьора Уейн ме сграбчи ужасено за ръката.

— Загубихме сделката, Джейсън. Не мислиш ли, че трябваше да преговаряш? Според мен, Улашевич искаше да се пазари.

Поклатих глава.

— Имай търпение.

Докато стигнем до подземния гараж, мобифонът ми вече звънеше. Погледнах Уейн и се ухилих. Паникьосаното му изражение бе заменено от възхита.

Прибрах се у дома с подписани договори.

От летището отидох направо в службата.

На компютъра ме очакваше поздравителен имейл от Харди. „Страхотна работа свърши в Чикаго!“ Джоан Тюрек също ме поздравяваше, което бе адски мило от нейна страна, като се има предвид, че й бях измъкнал сделката изпод носа.

Прекалено мило, помислих си. Любезността на победител?

Зачудих се дали да напиша имейл на Денис Сканлън, но се отказах. Подозирах, че Кърт вероятно чете и моите имейли. Не исках да рискувам. Звъннах на Сканлън и го помолих да дойде в кабинета ми.

Шефът на охраната приличаше на гигантска жаба. Ризата и вратовръзката му бяха толкова стегнати, че се притесних да не му спрат кръвообращението и да вземе да припадне. Потеше се обилно и имаше говорен дефект.

Казах му, че разговорът ни е строго поверителен, после му обясних, че съм загрижен заради един от служителите му, Кърт Семко.

— Ама нали ти го препоръча? — учуди се Сканлън.

— Мисля, че допуснах грешка — отговорих. — Не го познавах достатъчно добре.

Той прокара ръка по потното си лице.

— Можеш ли да ми кажеш нещо по-точно? От какво естество са тревогите ти? Кърт създавал ли е проблеми?

Скръстих ръце.

— Чух оплаквания от някои от колегите. Правил си е гадни шеги с хората.

— Наистина ли?

— Да. Гадни шеги, довели до щети.

— Би ли уточнил?

Можех да уточня, разбира се, но дали наистина исках Сканлън да разследва дали Кърт е скапал компютъра на Брет Глийсън? Докъде възнамерявах да стигна? Дали да споделя със Сканлън за всички имейли, които Кърт бе прочел?

Не. Всичко това можеше да се обърне срещу мен. Кърт щеше да се бори. Можеше дори да каже, че аз съм го накарал да ми осигури информацията. Все пак, аз имах изгода от нея, а не той. Не можех да рискувам.

— Не знам всички подробности — казах. — Но вярвам — и пак повтарям, че разговорът ни е абсолютно поверителен, — че Кърт трябва да бъде уволнен.

Сканлън закима.

— Съгласен ли си да попълниш доклад с оплакване? — попита той.

Поколебах се за миг.

— Не искам да слагам името си под такъв доклад. Мисля, че това прекалено ще усложни нещата. Особено като се има предвид, че аз самият го препоръчах.

Сканлън продължи да кима.

— Не мога да го уволня без причина. Знаеш го. Трябва да имам документация. Някои от момчетата ти ще се навият ли да подпишат?

— Предпочитам да не ги питам. А и не искам никой да рискува и да се излага на опасност. Сигурен съм, че ме разбираш.

— Говориш така, сякаш знаеш нещо определено.

— Чух туй-онуй.

— Той твърди, че сте добри приятели.

— Сложно е.

— Слушай, Джейсън, Кърт е един от най-добрите ми служители. Може да прави всичко.

— Разбирам.

— Не искам да го загубя. Но и не искам някой от служителите ми да създава неприятности. Затова ще помисля по въпроса и ще проуча как стоят нещата.

— Това е всичко, за което те моля — отвърнах.

Звъннах на Кейт в службата и ми казаха, че си е взела почивен ден. Обадих й се у дома и я събудих.

— Все още ли имаш болки? — попитах разтревожено.

— Да. Реших да си остана у дома.

— Какво каза Димарко?

— Просто да си лежа спокойно, докато болките преминат.

— Да не е нещо сериозно?