Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Тъй като вече си един от вицепрезидентите, сигурно ще ти писне да чуваш едно и също, но твърдо вярвам, че човек сам гради късмета си.

Четвъртото ми дело бе да повиша Тревър Алард на старото ми място. Защо ли? Сложно е. Мисля, че отчасти, за да поправя стореното. Не харесвах Алард, но ако не беше Кърт, вероятно Тревър щеше да седи в кабинета на Горди, а не аз. Освен това, независимо дали ми харесваше или не, той бе добър в работата си. Последната причина бе старата поговорка: „Дръж приятелите си наблизо, а враговете — още по-близо.“

И сега ми се налагаше да работя с него. Не знам кой се чувстваше по-неудобно — той или аз. Дадох му старата секретарка на Горди, Мелани. Това може би не бе много приятно за нея, тъй като представляваше стъпка надолу по отношение на престижа, но знаех, че мога да й имам доверие да го държи под око, тъй като ме харесваше. А и бе свикнала да работи за кретени. Аз задържах Франи, която работеше тук откак се помнеше и знаеше всичко много по-добре от когото и да било.

Накрая, казах на Кърт, че вече не се нуждая от помощта му. Не исках поверителна информация. Не исках той да се възползва от мястото си в охраната по този начин. И със сигурност не исках някой да узнае истината.

Реакцията на Кърт не бе бурна. Очевидно, чувствата му бяха наранени, но той никога не би го признал.

Съобщих му новината рано една сутрин във фитнеса в Съмървил, докато се потяхме с тежестите.

— Не мога да рискувам — казах.

На третата серия тежести изстенах от умора. Мускулите на ръцете ми отказаха и за първи път Кърт не ми помогна да завърша серията. Загледа ме как се боря с щангата, за да я върна на мястото й. Не успях и тежестта се стовари на гърдите ми. Изскимтях от болка. Кърт я вдигна и я постави на стойката.

— Страхуваш се да не те хванат ли? — попита той.

— Не — отговорих. — Просто е нередно. Притеснява ме.

— Виж ти, кой внезапно се превърна в светец.

— Стига бе — възразих, като се надигнах задъхан.

Винаги съм се чувствал неудобно заради това.

— Но не ме спря.

— Да бе, сякаш наистина можех да те спра.

— Не и когато се нуждаеше от помощта ми. Не отказа да прочетеш имейлите на Горди до Харди. Повярвай ми, пак ще има моменти, когато ще се нуждаеш от мен.

— Може и така да е — съгласих се. — Но просто ще трябва да се оправя без помощта ти.

— Сега се нуждаеш от мен повече от когато и да било. Ръководиш продажбите на огромен отдел. Не можеш да си позволиш да сгрешиш. Трябва да знаеш всичко, което става. Това се нарича РПВ.

— РПВ?

— Различи приятеля от врага. Основна процедура. За да можеш да застреляш враговете, а не приятелите си. Едно от първите неща, които научаваш в армията. Понякога, когато си вън от бойното поле, не е лесно да различиш добрите от лошите. Много компании наемат фирми за разузнаване. Знаеш го, нали?

— Не и по твоя начин.

— Не — призна той. — Не са толкова добри. Не обръщат голямо внимание на подробностите. Например, трябва да знаеш всичко за работата на Йоши Танака. Той е един от основните играчи. Невероятно могъщ. Искаш да ти е приятел, нали?

— Той работи за шефовете, а не за мен. Лоялен е към Токио. И стига да не забравям това, няма да имам проблеми.

— Мислиш ли, че това е единственото, което трябва да знаеш за него? Ами ако ти кажа, че прочетох няколко от имейлите му до Токио през последните дни? Шифровани, разбира се. Но пък нашият отдел разполага с кодовете. Написани са на японски, но познавам една готина японка. Не искаш ли да знаеш какво казва за теб? — усмихна се Кърт.

Поколебах се, но само за секунда.

— Не — отговорих твърдо. — Не искам.

— Ами приятелчето ти Тревър?

Поклатих глава. Изкушавах се да споделя с него подозренията на Тревър, но реших да не го правя.

— Не — повторих. — Не искам повече такива неща.

Усмивката му се изкриви.

— Ти си шефът.

Дик Харди ме проверяваше често, по телефона или с имейли. Чувствах се като тийнейджър, току-що взел шофьорска книжка и ключовете от колата на баща си, която татето всяка вечер проверява да не е ударена. Харди искаше да се увери, че ще успеем да изпълним плана си за третото тримесечие, да узнае какво става с всяка голяма сделка. Искаше да е сигурен, че притискам момчетата здраво.

— Не можеш да ги оставиш на мира дори за секунда — повтори ми той няколко пъти. — Всичко зависи от успехите им. Всичко.

Обясних му, че разбирам. Казах му, че ценя доверието му в мен и няма да го разочаровам.

Не бях сигурен дали аз самият си вярвах.