Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Стоях пред писоара, когато Тревър влезе в тоалетната. Кимна ми и отиде в другия край. Чакаше да го заговоря, а пък аз изчаквах него. Вече му бях пряк началник.

Нямах нищо против да се държа цивилизовано, но не възнамерявах да прекалявам. Той трябваше да се примири с положението.

Свърших и отидох до мивката, за да си измия ръцете. След като се избърсах с хартиената кърпа, Тревър заговори.

— Как вървят нещата, Джейсън?

— Всичко е наред, Тревър — отговорих. — А при теб?

— Чудесно.

Вече бях Джейсън, а не Стедман. Е, все пак бе някакво начало.

Тревър си изми ръцете и се обърна към мен. Заговори бързо и тихо:

— Брет Глийсън отиде при охраната да поиска записите от нощта и деня преди компютърът му да сдаде багажа. Познай какво е станало с тях.

— Защо все още говорим за това? — попитах.

— Изчезнали са, Джейсън. Изтрити са.

Свих рамене.

— Не знам абсолютно нищо по въпроса.

— Искаш ли да отгатнеш кой е последният човек, който е имал достъп до файловете? Според теб, чие име е записано в дневника?

Не отговорих.

— Един тип от охраната на име Кърт Семко. Любимият ни бейзболист. Шибаното ти приятелче.

Свих рамене и поклатих глава.

— И знаеш ли какво си мисля? — продължи Тревър. — Мисля си, че се възползваш от възможностите на охраната, за да отмъщаваш на хора, които не харесваш. И този тип върши мръсната ти работа, Джейсън.

— Глупости. Мисля, че Кърт дори не работеше тук, когато компютърът на Брет се скапа. А пък аз самият нямам ни най-малка представа как да изтрия всички файлове от компютъра. Дрънкаш дивотии.

— Да бе, обзалагам се, че е било адски трудно да вкараш Кърт тук, преди да си получи служебната значка. Ако мислиш, че можеш да използваш корпоративната охрана за гнусните си цели, значи си ужасно тъп.

— Това е абсурдно.

— Много от момчетата те харесват. Падат си по лицемерните ти преструвки. Но аз те чета като отворена книга. Два дни поред колата ми се развали и това ми струва сделката с „Павилион“. Да не мислиш, че не съм се поровил в тази история? Обадих се да им се извиня. И знаеш ли какво ми съобщиха?

Не отговорих.

— Казаха ми, че съм им се обадил от клуб за голф. Сякаш съм предпочел да отида да поиграя, вместо да си свърша работата. Е, познавам човек, който е член на клуба, и поразпитах. Дамата от магазина за спортни принадлежности ми каза, че някакъв тип в кожено яке с емблемата на „Харли Дейвидсън“ влязъл в магазина онази сутрин и помолил да използва телефона. По същото време, когато уж аз съм се обадил в „Павилион“. Жената го помнеше, тъй като не изглеждал като член на клуба.

— Тревър, не знам за какво говориш.

— Разбира се, че не. Е, дръж си очите отворени, Джейсън. Предстоят ти доста неприятности.

Кейт искаше да отпразнува последното ми повишение, но този път настоя да дадем вечеря. Нае фирмата, организирала празненствата у няколко от приятелките й.

Нямах мерак да празнувам. Обстоятелствата не бяха особено приятни. Но това изглеждаше важно за Кейт. Мисля, че искаше да се изфука пред приятелите си с успехите ми. Съгласих се.

Ако готвачката бе дошла в старата ни къща, щеше да побегне от кухнята с писъци. Но кухнята в дома ни на улица „Хилярд“ бе огромна и току-що ремонтирана. Плотовете бяха покрити с френски плочки, а уредите бяха нови. Готвачката и помощничките й се заеха да приготвят филе в сос „Мадейра“ и задушени моркови.

Кейт и аз бяхме на втория етаж и се обличахме за вечерята. Бях й донесъл чаша студено бяло вино. Обичаше да пийне няколко глътки, преди гостите да се появят, а гинекологът я бе уверил, че малко вино няма да навреди на бебето. Беше й дал за пример всички французойки и италианки, които пият през цялата си бременност, а децата им се раждат чудесни. С изключение на факта, че не могат да говорят английски, разбира се.

Кейт седеше в креслото от баба Спенсър и ме наблюдаваше.

— Имаш чудесно тяло — отбеляза тя.

— Да не ме сваляш?

— Не, говоря сериозно. Отслабна и направи мускули. Адски си секси.

— Благодаря.

— И не казвай, че и аз изглеждам добре. Дебела съм. Имам дебели глезени.

— Бременността ти отива. Красива си.

Да, глезените й наистина са дебели в момента, но това не е проблем. Никога не съм се въодушевявал от глезени.

— Развълнуван ли си за бебето? — попита ме тя, както правеше всеки ден.

— Разбира се.

Всъщност бях ужасен. Страхувах се. Когато бебето беше само хипотетично, никой не бе по-ентусиазиран от мен. Но сега бях старши вицепрезидент, а след няколко месеца щях да имам бебе и да не спя по цяла нощ. Не знаех как ще се справя. Ами ако останех без работа? Тогава какво щяхме да правим?