Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Какво? — извиках стреснато, после добавих спокойно: — Вие дори не водихте преговори с „Панасоник“.

— Страхувам се, че нямам избор. Господин Белкин хареса идеята ти толкова много, че не желае да чака и реши да инсталира телевизорите в три от магазините ни през следващите две седмици.

— Две седмици? Но ние се споразумяхме за три месеца и…

— Да, но „Панасоник“ може да достави техните следващата седмица. Просто нямах избор.

Невъзможно бе да доставим стотици плазмени монитори за месец, камо ли за седмица. „Панасоник“ сигурно имаха застояла стока в склада в Нортийст.

— Но… но идеята беше моя — избъбрих и незабавно си пожелах да не го бях казвал, тъй като прозвуча като сръдня на нацупено десетгодишно хлапе. — Няма ли поне да ми дадете шанс да опитам да ви доставя няколко броя?

— Мисля, че нещата вече са напреднали твърде много — сковано ми отговори той.

— Фреди, трябва да ми дадеш възможност да ти покажа какво мога да направя. Особено като се има предвид, че аз ти предложих идеята.

— Ръцете ми са вързани. Понякога господин Белкин взима решения, без да се консултира с мен. Той е шефът. Знаеш, какво казват: „Шефът може да не е винаги прав, но е винаги шеф“.

— Фреди…

— Съжалявам, Джейсън. Наистина съжалявам.

Отидох при Горди, за да видя дали не може да измисли нещо и да осигури неколкостотин плазмени телевизора.

Мелани си бе отишла у дома, но Горди все още бе в кабинета си. Говореше по телефона. Стоеше прав, загледан в океанските вълни, които се разбиваха на снежнобелия пясък. Странна работа. През прозореца на Мелани се виждаше залязващото слънце, а само на няколко метра встрани бе прекрасният изглед от Карибите. Въображаемият свят на Горди.

Изчаках няколко минути. Горди се обърна и ме забеляза, но не ме удостои с внимание. Засмя се и продължи разговора си. Накрая затвори и влязох при него.

Лицето му сияеше победоносно.

— Уха, Стедман! Страхотно! Беше Харди. Изпрати ми поздравления и дори ми се обади лично. Покани ме да поплавам на яхтата му.

— По какъв случай?

— Откачи от радост, когато му съобщих идеята си за Хари Белкин. Плазмени телевизори в четиридесет и шест автомагазина. Чудесна работа.

Кимнах. Не му благодарих, защото не ми правеше комплимент. Поздравяваше само себе си, защото внезапно идеята бе станала негова.

Горди насочи къс и дебел пръст към мен.

— Ето това Харди нарича добра игра.

— Не схващам.

— Веднага щом Хари Белкин подпише, останалите продавачи на коли в страната ще поискат същото. Господи, гениална идея.

— Гениална.

Искаше ми се да побягна от кабинета му и да се прибера у дома.

— Какви са последните новости по тази сделка?

— Все още нямам новини.

— За бога, човече, сключи сделката. Не искам да загубя подобно нещо. Ако успееш с нея, веднага ще получим още няколко големи договора и тогава ще сме в безопасност. Как върви работата с презвитерианската болница в Чикаго?

— Мисля, че скоро ще стигнем до договор.

— А онази с летището в Атланта? Тя е велико нещо.

— Работя по въпроса.

Летището в Атланта искаше да подмени всички монитори за информация за полетите, а това означаваше стотици екрани.

— И?

— Не знам още. Прекалено рано е.

— Искам да направиш всичко възможно, за да сключиш сделката. Ясно ли е?

— Разбира се. Работя по въпроса. Слушай, искам…

— Говори ли с Дъг Форсайт? — прекъсна ме той.

— Мисля, че това е загубена работа, Горди. Вече е обещал, макар и само устно…

— Какво? Загубена работа? Би ли ми превел? Не разбирам този език. Хората в моя екип не приемат загуби. Трябва да се увериш, че Форсайт няма да ни напусне. Разбра ли?

— Да, Горди.

— В моя екип ли си или не?

— В твоя екип съм, Горди.

Подкарах към къщи бързо. Бях вбесен и объркан. Фреди Назийм ме бе прекарал, а също и Горди. А сега сделката, за която си бе присвоил похвалите, се бе провалила. Виждах иронията, но не ми харесваше. Бях страхотно ядосан.

От уредбата генералът изръмжа: „При хората също има животинско царство. Деветдесет процента от нас са плячка. Останалите десет процента са хищници. А ти какъв си?“

Когато стигнах до вкъщи, видях нов черен мустанг, паркиран на пътя ни. Колата на Кърт. Беше я купил от приятеля си, който притежаваше сервиза.

Побързах да се прибера, като се чудех защо Кърт бе дошъл.

Той седеше във всекидневната, официалната стая, която почти никога не използвахме, и говореше с Кейт. Смееха се за нещо. Кейт бе сложила на масата сервиза за чай на баба Спенсър.