Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Ама това не е редно. Гадна история.

— Така е.

— Трябва да направиш нещо по въпроса, човече.

— Нищо не мога да направя. Това е проблемът. Поне до месец съм с вързани ръце — първо трябва да получим стоката от Токио.

— Недей да седиш и да се примиряваш. Направи нещо.

— Какво да направя? Да взема един от фалшивите ти пистолети и да го опра в челото на Назийм?

— Понякога безмълвният, потаен подход е най-добрият. Веднъж в Афганистан открихме военна база близо до Кандахар, където имаше огромен стар руски хеликоптер. Един от местните ни информатори ни каза, че някои от висшите командири на талибаните използвали хеликоптера, за да стигнат до тайните си квартири в пещерите. Реших, че имаме две възможности — или да взривим машината, или да се проявим като хитреци. Затова изчакахме до четири сутринта, когато само един от талибаните бе на пост. Промъкнах се зад гърба му, удуших го с гарота, за да не вдигам шум. После влязохме в базата и намазахме малко ТМК на опашката на хеликоптера и перката. Изобщо не личеше.

— ТМК?

— Течен метален корозив. Помниш ли оная туба сред военните ми трофеи? Доста време я разглеждаше.

— Май да.

— Страхотно нещо. Секретна технология. Смесица от някакъв течен метал, май живак, с нещо друго. Медна пудра или индий, или нещо такова. Намазваш го върху стомана и се получава химическа реакция. Стоманата става чуплива като сухар.

— Страхотно.

— Та талибаните си направиха проверката преди полета, но не забелязаха нищо. А после хеликоптерът се взриви във въздуха. Шестима талибански генерали станаха на кайма. По-умно, отколкото да взривиш празен хеликоптер, нали?

— Какво общо има това с „Ентроникс“?

— Мисълта ми е, че понякога потайните дела решават проблемите. И печелят битката. А не оръжията и бомбите.

— Е, не ми се иска да душиш Фред Назийм. Няма да е добре за имиджа на компанията.

— Забрави за Фред Назийм. Просто казвам, че настъпва момент за подмолни действия.

— Какви например?

— Не знам. Трябва да науча нещо повече. Но съм готов да ти помогна.

Поклатих глава.

— Не правя незаконни неща.

— Ами информацията за Брайън Борк от хотели „Локуд“? Или за Джим Летаски?

Поколебах се.

— Честно казано, чувствам се неловко, че се възползвах.

— А не мислиш ли, че „Панасоник“ постъпват подмолно, като ти измъкват сделката с Хари Белкин изпод носа?

— Да, така е. Но не одобрявам принципа „око за око“. Не искам да съм змия.

— Позволи ми да те попитам нещо. Ако убиеш някого в тъмна уличка, това е убийство, нали? Но ако го направиш на бойното поле, го наричат героизъм. Каква е разликата?

— Съвсем проста — отговорих. — В единия случай става дума за война, а в другия — не.

— Мислех, че бизнесът е война — ухили се Кърт. — Така пише във всички книги, които ми подари. Прочетох ги от кора до кора.

— Фигуративно казано.

— Странно — засмя се той. — Тази част съм я пропуснал.

Тази вечер играхме с И Ем Си, гигантска компания за складиране на компютри, чийто офис бе в Хопкинтън. Отново спечелихме. Типовете от И Ем Си сигурно бяха дочули, че отборът ни внезапно е станал страхотен, затова дойдоха нахъсани. За съжаление, ние бяхме с един играч по-малко. Дъг Форсайт не се появи, а това не бе добър знак.

По някаква неизвестна причина собствената ми игра се бе подобрила. Вече не се колебаех кога да замахна и се чувствах много по-уверен.

Но няколко пъти Тревър Алард нарочно хвърли топката встрани от мен, сякаш не можеше да ми се има доверие. Веднъж пък я метна, когато не бях готов, и едва не ми отнесе ухото.

След мача двамата с Кърт тръгнахме към паркинга. Тревър седеше в колата си и слушаше с пълна сила песента на Кани Уест „Използвач“. Очевидно не бе съвпадение.

Казах на Кърт, че искам да се прибера направо у дома, ако няма нищо против да ме закара.

— Значи не искаш да пийнеш с момчетата? — попита той.

— Не. Прекалено дълъг ден беше. А и обещах на Кейт да не се бавя. Напоследък не й е приятно да оставам навън до късно.

— Бременните жени изпитват нужда от защита — кимна той. — Примитивен инстинкт. Кейт е готин човек. А е и хубава.

— И моя.

— Нещата при вас добре ли вървят?

— Не се оплаквам.

— Бракът е трудна работа.

Кимнах.

— Важно е да се грижиш за семейството си — отбеляза той. — Ако семейният живот не е наред, всичко останало също страда.

— Така си е.

— Какво стана с Дъг Форсайт тази вечер? Защо го нямаше? — попита Кърт.

— Мисля, че ще го изгубим заради „Сони“.