Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Защо не отидеш да вземеш етикета на количката от „Бебето на Розмари“?

— „Сребърният кръст“? — възкликна тя. — Ужасно е скъпа.

— Но това е количката, която искаш. И ще я купим.

— Джейсън, няма нужда да харчим толкова много пари за количка.

— Стига, Кейт. Ще бъде безотговорно от наша страна да сложим бебето в количка, която няма ресори и странични брони. Слушай, искам да постъпя правилно. Младият Стедман ще пътува стилно.

Когато касиерката ми връчи сметката, се вторачих в нея невярващо. Ако баща ми можеше да види колко пари профукахме за бебешки стоки, щеше да получи инфаркт.

Извадих смело златната си кредитна карта.

— Потиснат съм от дълга на капиталистическото общество — казах с пресилена лекота.

На следващата сутрин, когато Дъг Форсайт се появи в службата, отидох и го потупах по рамото.

— Имаш ли една минутка за мен? — попитах.

Той вдигна очи и отговори:

— Разбира се, шефе.

Знаеше за какво става дума и не си правеше труда да го скрие.

Последва ме в кабинета ми.

— Дъг, позволи ми да те попитам нещо. Прие ли офертата на „Сони“?

Той се поколеба, но само за секунда.

— Само устно — отговори. — Няма да те лъжа. Крофърд ми направи страхотно предложение.

Аха, само устно. Дъг си оставяше вратичка за преговори.

— Тук си от осем години. Нещастен ли си?

— Нещастен? Не, ни най-малко.

— Защо тогава говориш с Крофърд?

Той сви рамене.

— Крофърд ми направи предложение.

— Нямаше да го направи, ако не знаеше, че мислиш да напускаш.

Форсайт замълча за момент.

— Слушай, Джейсън, дори не знам дали ще съм тук след около година.

— Не си с всичкия си, Дъг. Ти си брониран против куршуми. С продажби като твоите нямаш никакви грижи.

— Не говоря за мен лично. Имах предвид всички нас.

— Не загрявам.

— Ами нареждането за разходите доста уплаши колегите. Очевидно „Ентроникс“ не е в добро икономическо състояние.

— Не сме и в лошо — възразих. — Просто трябва да сме по-конкурентоспособни. Да отрежем излишъците. Честно казано, някои от командировъчните ни са абсурдни. Но Горди бездруго отмени нареждането.

Изкушавах се да му кажа истината — как Горди ме бе накарал да напиша заповедта, а после бе отстъпил назад, когато хората се разбунтуваха, но си замълчах и преглътнах.

— Знам — кимна Форсайт. — Но имам чувството, че това е само върхът на айсберга.

— Какво имаш предвид?

Той сниши глас.

— Чух някои неща?

— Какви?

— Как „Ентроникс“ планира да се отърве от всички продавачи. Сега, след като купиха „Роял Майстер“, вече нямат нужда от нас.

— Къде чу това?

— Чух го.

— Абсурд.

— Не е ли вярно? — прикова очи в моите Форсайт.

Поклатих глава. Канех се да излъжа като дете, заловено с ръка в буркана с бисквити.

— Абсолютно не е вярно — казах решително.

— Наистина ли? — изненада се Форсайт.

— Не искаш да се местиш в Ню Джърси, нали? — попитах.

— Роден съм и израснах в Ръдърфорд.

— Нямах предвид мястото — изрекох бързо. — Очевидно ние ще ти предложим нещо не по-лошо от „Сони“. Знаеш, че не искаме да те загубим.

— Знам.

— Хайде, Дъг, имаме нужда от теб. „Ентроникс“ е твоят дом.

Той не отговори.

— Забрави за слуховете — казах. — Човек не трябва да обръща внимание на откачени клюки.

Дъг примигна и кимна бавно.

— Е, ще се видим на мача довечера, нали? — попитах.

Най-после се наканих да изляза от кабинета към шест часа, когато телефонът ми звънна. Обажданията след пет обикновено са от хора, които искат да избегнат разговора и предпочитат да оставят съобщение. Участвал съм в тази игра безброй пъти. Напоследък ставаше все по-трудна благодарение на имейлите и мобифоните, но хората все пак опитваха.

Чух гласа на Франи:

— Един момент, господин Назийм. Имате късмет. Той тъкмо се готвеше да си тръгне.

Върнах се до бюрото въодушевен. Помислих си, че може да чуя добра новина. Последния път, когато говорихме, Фред Назийм ми каза, че Хари Белкин е почти готов да подпише. Това щеше да е най-голямата ми сделка през последните шест месеца.

— Здрасти, Фреди — поздравих радушно. — Как си?

— Джейсън — започна той и по гласа му разбрах, че новината не е добра. — Получи се известно усложнение.

— Не се тревожи — уверих го. — Ще оправим работата.

Той замълча за момент.

— Не, разбираш ли… имам лоша новина.

— Давай — казах бързо, макар никак да не ми се искаше да чуя подобно нещо.

— Току-що ме уведомиха, че ще купим телевизорите от „Панасоник“.