Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Звучеше неуверено. Гласът й бе толкова съсипан от цигарите, че бе по-дрезгав и плътен от моя.

— Не говореше като японец, а по-скоро като любител на сърфа.

Очевидно не бе гледала „Стар Трек“.

— Греъм — зарадвах се и бързо вдигнах телефона. — Как си, приятел? Отдавна не сме се чували.

— Май си изморен — отбеляза той.

— Тук е пълна лудница.

— Да не би да ме избягваш напоследък, човече? Започвам да се чувствам като досадник.

— Съжалявам, Греъм. Сега съм на нов режим.

— Режим? Значи Кейт победи все пак?

— Не, не е това. Но тя е бременна.

— Хей, поздравления! Или съболезнования. Кое от двете?

— Ще приема поздравленията.

— Бебе Стедман. Жестоко. Странна работа. Тропот на малки краченца. Е, ще мина към важното. Имам страхотно нещо вкъщи. Убиец. Казва се „Бяла вдовица“.

— Да не е някакъв вид хероин?

Той отговори с ямайски акцент:

— Не, човече. Трева. Единственото, което си струва, тъй като е естествен продукт. Велика работа. Легенда, човече.

— Не мисля така.

— Заповядай у дома. Ще свием по цигара, а после ще те повозя в костенурката.

— Казах ти, Греъм — отговорих твърдо. — Вече не се занимавам с това.

— Човече, никога не си опитвал „Бяла вдовица“.

— Съжалявам, Греъм, нещата се промениха.

— Това заради появата на малкия Стедман ли е? Госпожата тропна с крак?

— Стига, Греъм, не е така.

Той се натъжи.

— Добре, човече, загрявам. Вече си вицепрезидент, нали? Така пише в сайта на компанията ти. Имаш си собствена секретарка и голяма лъскава къща. Вероятно трябва да се дистанцираш от мен.

— Това прилича ли ти на мен, Греъм?

— Не знам — отговори той. — Не съм сигурен, че вече знам кой си.

— Думите ти са адски силни. Не ме карай да се чувствам виновен.

— Казвам това, което виждам, човече. Винаги го правя.

— Бъди по-снизходителен. Затрупан съм с бачкане. Веднага щом се поосвободя, ще излезем някъде на вечеря. Аз черпя. Става ли?

— Да — мрачно отвърна той. — Ще чакам обаждането ти.

— Греъм… — започнах, но той затвори и наистина се почувствах зле.

Франи влезе в кабинета ми.

— Ъъъ, Джейсън — промърмори тя и нагласи очилата си. — Наистина ли искаш да разпратиш това нареждане?

— Защо не?

— Защото тъкмо започнах да те харесвам и не знам дали ще харесам следващия си шеф толкова.

Усмихнах се.

— Горди одобри нареждането.

— Разбира се, че го е одобрил — засмя се тя, после се закашля силно. — Но те накара да го подпишеш, за да опереш пешкира вместо него.

— Мръсна работа е, но все някой трябва да я свърши — отвърнах и се завъртях към компютъра.

— Добре. А сега, ако ме извиниш, ще отида да изпуша една цигара и да си купя бронирана жилетка — каза Франи и излезе от кабинета.

Прочетох нареждането за пореден път. Да, със сигурност нямаше да е популярно сред колегите, което означаваше, че и авторът му щеше да изгуби популярността си. Горди би трябвало да свърши тази работа, а не да ми я възлага. Нямаше да има добър резултат.

Натиснах клавиша и изпратих нареждането до колегите си.

И настана дива суматоха.

Рики Фестино влетя в кабинета ми след около пет минути.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той.

— Кое? — отвърнах спокойно.

— Знаеш кое. Идиотщината за разходите.

— Стига, Рик. Всички се възползват от системата. Просто се опитваме да намалим раз…

— Джейсън! — прекъсна ме той. — Говориш с мен. Няма нужда да дрънкаш дивотии. Приятели сме.

— Не са дивотии, Рик.

— Току-що ни закова с милион скапани заповеди, които напомнят повече за Горди, отколкото за Стедман. Какво, по дяволите, правиш?

— Върша си работата.

Той се вторачи в мен.

— Горди ли те накара да се подпишеш под това?

Поклатих глава.

— Той го одобри, но аз го написах.

— Да не се опитваш да се самоубиеш? Навън не е безопасно за теб.

— Така ще бъде — отговорих самоуверено. — Това е нормално.

— Ще ни наказваш, докато моралът се повиши, а? Все едно гледам капитан Куиг.

— Капитан кой?

— Никога ли не си гледал „Бунтът на Кейн“?

— Гледал съм „Бунт на кораба“.

— Добре де, все тая. Но точно пред подобно нещо ще се изправиш. Да не мислиш, че Тревър, Глийсън и останалите ще се съгласят да спят в мотел и да водят клиентите си в някоя кръчма?

— Не съм споменавал и дума за мотел, нито за кръчма. Хайде, престани.

Фестино преувеличаваше, разбира се, но в думите му имаше логика.

— Момчетата няма да се примирят с това — заяви заплашително.

— Нямат избор.