Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Колко незабавна?

Горди се вторачи в мен за миг, после стана и затвори вратата на кабинета. Седна и скръсти ръце.

— Ето как стоят нещата, Стедман, и не смей да споменаваш и дума на някой от Братството. До края на второто тримесечие, а това е едва след около два месеца, Дик Харди и момчетата от Токио ще вземат решение. Ще се спрат или на нас, или на „Роял Майстер“. Фрамингам или Далас. Но не и двете.

— Ще подберат горните десет процента — кимнах. — И ще ни слеят. Оцеляват най-годните.

Той се ухили като акула.

— Още не загряваш, а? Няма да подбират. Единият ще живее, а другият ще умре. Фирмата с добрите продажби ще оцелее, другата ще бъде закрита. Смъртна присъда. Ако и следващото ни тримесечие е като това, всички ще трябва да си съберем багажа. Сега готов ли си за лошите новини?

— Това да не бяха добрите?

— Всичко зависи от теб, приятел. През следващите два месеца трябва да извадиш шибан заек от цилиндъра си или всички във Фрамингам, включително ти и другарчетата ти от Братството, ще бъдат застреляни. Не можеш да си позволиш и една грешка.

— Не мислиш ли, че трябва да уведомим всички как стоят нещата? — попитах.

— По никакъв начин. Уплашените продавачи не могат да продават. Клиентите веднага усещат страха. Помирисват паниката. Достатъчно лошо е благодарение на слуховете из коридорите. Така че това е малката ни тайна. Само между мен и теб. Сега работиш директно за мен. И ако прецакаш работата, аз също ще трябва да си подам оставката. Разликата е, че аз веднага ще си намеря друга работа. Ти обаче ще влезеш във всички черни списъци. Аз лично ще се погрижа за това.

Искаше ми се да му кажа, че страхът е лошо нещо и за мениджърите, но би замълчах.

— Знаеш ли — продължи Горди, — отначало не ми се искаше да те назнача на това място, но сега се радвам, че го направих. Знаеш ли защо?

Опитах се да преглътна, но устата ми бе пресъхнала.

— Защото харесвам Тревър много повече от теб и не бих искал сега той да е в подобно положение.

Когато излязох от кабинета на Горди, се разминах с Кал Тейлър в коридора. Тъкмо бе излязъл от тоалетната и изглеждаше леко замаян. В десет сутринта.

— Здрасти, шефе — поздрави ме той. — Нещо лошо ли е станало?

— Лошо? Не, нищо подобно.

— Изглеждаш като глътнал развалена мида.

Дори нямаш представа колко си прав, помислих си.

През останалата част от сутринта дочетох доклада за разходите и започнах да обмислям новите правила. Реших, че вече няма да се правя на най-готиния тип в офиса. Трябва да призная, че нареждането ми бе ужасно строго. Никакви полети първа класа, освен ако не искаш да използваш собствените си отстъпки за чести пътувания. Никакви скъпи хотели. Сега лимитът бе сто седемдесет и пет долара на нощ. Всички командировки трябваше да бъдат вписани в графика поне една седмица предварително, защото това осигуряваше намаления. Служебни пътувания в последната минута трябваше да бъдат одобрявани предварително от мен. Намалих дневните до петдесет долара, което бе доста малко, но поносимо. Продавачите нямаше да могат да отчитат вечери над тази сума, освен ако не забавляваха клиенти. И никакво пиене по баровете, освен ако нямаше и вечеря. Харчехме страшно много пари за събирания вън от службата, затова отрязах и тях. Също така лиших колегите си от безплатните обеди в офиса. Отсега нататък щяха да си носят обяд от вкъщи.

Изчислих сумата, която щяхме да спестим с новите правила, и изпратих доклада на Горди. Той ми звънна следобед и ми съобщи, че го е харесал. Реших да си направя кратка почивка, звъннах няколко телефона, после отново прочетох доклада си. Опитах се да смекча езика, за да не звучи прекалено гаднярски. После го изпратих на Франи, за да провери правописа.

Франи, Франсис Барбър, беше — новата ми секретарка. Работеше в компанията от повече от двадесет години и единственият й недостатък бе, че излизаше да пуши на всеки половин час. Седеше в малка работна кутийка пред кабинета ми. Имаше сериозен вид и бръчки над горната устна. Беше на четиридесет и пет, но изглеждаше десет години по-стара. Използваше силен, неприятен парфюм, който напомняше за препарат против насекоми. И бе доста страшна, ако човек не я познаваше. Но двамата се разбирахме учудващо добре. Франи дори бе започнала да проявява страхотното си чувство за хумор, макар да й бе нужно известно време да се отпусне.

Тя ми звънна по интеркома и каза:

— Търси те някакъв господин Сулу, май?