Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Заради нареждането ти?

— Това може да е било последната капка. Горди настоява да се опитам да го задържа. Извих ръцете на Дъг, молих му се, но не се получи. Не мога да направя нищо повече. Очевидно иска да напусне. И не мога да го обвинявам. Не е приятно да работиш за Горди.

— Обзалагам се, че във всяка компания има по някой Горди.

— Дори не искам да си го помисля — отвърнах. — Но не знам. Работил съм само за една компания.

— Слушай, не е моя работа, но не можеш да оставиш Тревър да ти се подиграва.

— Просто си играе.

— Нищо не е само игра — възрази Кърт. — Ако смята, че може да те ебава безнаказано на бейзболното игрище, скоро ще започне да го прави и в службата.

— Не е кой знае какво.

— Не е така — решително каза той. — Това е сериозна работа. И неприятна.

Беше седем и половина сутринта и Горди пиеше третата си гигантска чаша кафе. Прекаленото количество кофеин не му действаше добре. Направо подскачаше и се катереше по стените.

— Време е да поговорим за оценките — каза той. — Трябва да подчертая, че някои от твоите са прекалено завишени. Не забравяй, че и аз познавам тези типове.

Не отговорих. Беше прав. Наистина проявих великодушие в оценките. А и реших да помогна малко на изоставащите като Фестино и Тейлър.

— Време е Фестино и Тейлър да напуснат — реши Горди.

Какъв бе смисълът на тъпите оценки, които тъкмо ме бе накарал да направя? Явно само едно бе важно — количеството продажби.

— На Кал Тейлър му остават две години до пенсия — отвърнах.

— Не е вярно. Пенсионира се преди години, но просто не го сподели с никого.

— Фестино има нужда само от малко ръководство.

— Фестино е голямо момче. Глезим го от години. Държим го за ръката и му помагаме.

— Защо не го преместим във „Вътрешни продажби“?

— За да скапе и тях? Таминек се справя с вътрешните продажби съвсем добре. Фестино обаче не става за нищо. Трябвало е да си завърши правото. Сега вече е време да излезе навън в истинския свят.

— Горди — възразих, — човекът има семейство и ипотека, и дете в частно училище.

— Май не ме разбираш. Не искам съветите ти.

— Не мога да го направя, Горди.

Той се вторачи в мен.

— Защо ли не съм изненадан? Защо имам чувството, че не си подходящ за моя екип?

Никога преди не бях уволнявал никого, а сега ми се наложи да започна с шестдесет и три годишен човек.

Кал Тейлър се разплака в кабинета ми.

Не знаех как да се справя с това. Побутнах кутията с носни кърпички към него и го уверих, че не е лично. Макар да си бе съвсем лично. Уволнението се дължеше на неспособността му да се измъкне от бутилката „Джак Даниълс“ и да грабне телефона, за да се изправи срещу вечните откази, с които продавачите непрестанно се сблъскваха.

Няма да кажа, че разговорът ни бе по-болезнен за мен, отколкото за него. Но наистина ми беше гадно. Кал седеше пред мен в износения си сив летен костюм, който носеше цяла година и вероятно бе купил по времето на Никсън. Яката на ризата му бе разнищена. Бялата му коса бе боядисана в черно, а пожълтелите от никотина мустаци — спретнато подстригани. Пушаческата му кашлица бе по-ужасна от обикновено.

И плачеше.

„Ентроникс“ има сценарий, който трябва да следваш, когато уволняваш някого. Не ти е позволено да използваш собствени думи. След разговора с мен щеше да му се наложи да отиде в личен състав, а после при служебния ни психолог. Там щяха да му обяснят какви ще са здравните му осигуровки и колко време още ще получава заплатата си. Накрая служител от охраната щеше да го изведе от сградата. Това бе последното унижение. Работиш за компанията четиридесет години, а после те изригват навън, сякаш си крадец.

След като приключихме, Кал се надигна и попита:

— Ами ти?

— Какво за мен?

Той прикова в мен зачервените си очи.

— Щастлив ли си в ролята на палача на Горди?

Въпросът му бе риторичен, така че не отговорих, но се почувствах като сритан в топките. Можех само да си представя какво изпитваше горкият Кал. Затворих вратата на кабинета си, отпуснах се на стола и го загледах как върви бавно през залата.

Видях го да говори с Форсайт и Харнет. Телефонът ми звънна, но оставих Франи да вдигне. Тя се свърза по интеркома и попита дали искам да говоря с Вари Улашевич от презвитерианската болница в Чикаго. Наредих й да му каже, че съм на събрание.

— Добре ли си? — попита ме Франи загрижено.

— Ще се оправя, благодаря. Просто имам нужда от няколко минути.