Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

Генералът, който не спираше да дрънка по уредбата, каза:

— Тигровата акула ражда само едно малко по време на размножителния си период. Защо? Защото в утробата на майката най-голямото акулче изяжда братята и сестрите си. Погледнете и петнистите хиени. Раждат се с напълно пораснали предни зъби и ако две от малките са от един и същи цол, едното убива другото. Златният орел снася две яйца, но често по-силното пиле изяжда брат си през първите няколко седмици след излюпването. Защо? Оцеляват най-силните!

Изключих уредбата.

Докато си стигна у дома, вече се бях поуспокоил. Влязох в къщата тихо. Напоследък Кейт бе започнала да се прибира рано от работа и да подремва следобед в предната всекидневна. Сутрешните й неразположения бяха изчезнали, слава богу, но се изморяваше бързо.

Подът в цялата къща бе от старинен травертин и стъпките отекваха силно по камъка. Събух си обувките и минах тихо покрай всекидневната. Климатикът работеше с пълна сила.

— Рано се прибираш — каза Кейт, която седеше на твърдото канапе на баба Спенсър.

Най-после мебелите на баба й изглеждаха у дома си.

Приближих се и я целунах. До нея лежеше книга с разказите на Алис Мънро.

— Здрасти, бебчо. Как се чувстваш? — попитах.

Кейт бе свалила работните си дрехи и се бе издокарала в анцуг и тениска. Плъзнах ръка под фланелката и я погалих по корема.

— Не знам — отговори тя. — Малко странно.

— Странно? — уплаших се.

— Не, нищо страшно. Имам киселини.

— А, добре.

— Джейсън, може ли да поговорим?

— Разбира се.

Въпросът „Може ли да поговорим“ ми се струва почти толкова зловещ, колкото „Откриха бучка в гърдата ми“.

Кейт потупа канапето до себе си.

— Искаш ли седнеш?

Настаних се до нея.

— Какво има? — попитах, като хвърлих потаен поглед към часовника си.

Знаех, че имам не повече от десетина минути да нахлузя джинсите си и фланелката на „Ред Сокс“, за да успея да стигна до стадиона навреме.

— Слушай, сладурче, искам да ти се извиня. Мрънках, че работиш толкова много, а това определено не е честно от моя страна.

— Не се тревожи — успокоих я бързо. — Приемам извинението.

Не исках да прозвучи рязко, но нямах време за дълги разговори.

— Знам, че Горди те тормози с адски много работа. Просто искам да знаеш, че оценявам усилията ти. В „Бебешки свят“ се проявих като пълна идиотка.

— Нямай тревоги.

— Нямай тревоги — повтори тя. — Откога започна да употребяваш този израз?

— Нямам представа.

— Погледни това място, за бога — разпери ръце тя. — Имаме великолепна къща и всичко се дължи на теб и усилената ти работа. Никога няма да го забравя.

— Благодаря — казах, като се надигнах и отново я целунах. — Трябва да вървя.

— Къде отиваш?

— На бейзболен мач на стадион „Фенуей“. Казах ти оня ден.

— Така ли?

— Почти напълно съм сигурен, че го направих.

— С Кърт ли?

— Да — отговорих. — Трябва да отида да се преоблека.

Когато се върнах долу, Кейт беше в кухнята и си приготвяше вегетариански хамбургер с броколи. Доброволно!

Целунах я за довиждане и тя подхвърли:

— Няма ли да ме попиташ как е минал денят ми?

— Съжалявам. Как мина денят ти?

— Невероятно. Мари откри изложбата си в една галерия в Саут Енд и отидох там като представител на фондацията. Тя се появи с три от децата си — няма роднини тук, които да й помагат, нито пари за детегледачка. Предложих и да се занимавам с децата, докато тя говори с критика от „Бостън Глоуб“.

— Грижила си се за три деца?

Кейт кимна усмихнато.

— Цял час.

— Мили Боже!

— Знам какво си мислиш. Че съм се провалила напълно, нали?

— Не се ли провали?

— Отначало беше трудно. През първите десет минути се страхувах, че ще обезумея. Но после успях да се справя и всичко мина идеално. И осъзнах, че ще се грижа чудесно и за нашето дете, Джейсън. Убедена съм, че ще мога да го направя.

В очите й блестяха сълзи. Аз също се просълзих. Целунах я и промърморих:

— Съжалявам, наистина трябва да тръгвам.

— Тръгвай — изпрати ме тя.

Около стадиона бе обичайната лудница — продавачи на сандвичи и програми, въодушевени бащи и синове, купища тийнейджъри. Открих Кърт близо до вход А, където се бяхме разбрали да се видим. Изненадах се, когато забелязах, че бе обвил ръка около кръста на някаква жена.

Жената имаше гъста червена грива от буйни къдрици. Беше облечена в прилепнал прасковен потник, който подчертаваше огромните й гърди. Имаше тънка талия и страхотен задник, който почти бе изскочил от миниатюрните й шорти. Гримът й беше тежък, а червилото — яркочервено.