Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

А сега какво? Какво да направя с доклада? Да го предам на Горди, за да си присвои заслугата? Но пък не можех да го изпратя директно в Токио. Компанията не действаше по този начин.

Вдигнах глава, когато някой мина покрай кабинета ми. Йоши Танака. Шпионинът, дипломатът, връзката с големите клечки в Токио.

Йоши можеше да стане билетът ми към върха. Трябваше да поговоря с него. Махнах му и го поканих в кабинета.

— Джейсън-сан — поклони се той. — Здрасти.

— Здрасти, Йоши. Имам страхотна идея, която искам да споделя с теб. Искам да чуя какво мислиш.

Той ме загледа сериозно. Разказах му за доклада, който бях изготвил. Обясних му какви щяха да са приходите за компанията. Вече бяхме разработили технологията и нямаше да имаме допълнителни разходи по нея.

— Нали знаеш, вече няма нужда да сглобяваме малки панели, за да получим един голям екран — изтъкнах. — Нашите картинни екрани правят съществуващите да изглеждат като от средните векове. Потенциалът за печалба е невероятен.

Забелязах, че Йоши ме гледа объркано. Човекът не бе разбрал и дума. Бях загубил пет минути в празни дрънканици.

Следобед се отбих при охраната и поставих показалец в биометричната машина, за да разчете отпечатъка ми. После отидох при Горди. Казах му, че искам да поговоря няколко минути с него, за да му съобщя новата си идея.

Осъзнах, че щеше да ми се наложи да мина през него, независимо дали това ми харесваше. Без неговата помощ идеята ми нямаше да стигне доникъде.

Той се облегна на стола си и скръсти ръце.

Разказах му за идеята си и му подадох копие от бизнес плана.

— О, значи вече си готов за маркетинг, а? — презрително попита той. — Ние сме продавачи, забрави ли? Да не искаш да се преместиш в Санта Клара? Или в Токио?

— Имаме право на идеи.

— Не си губи времето.

Ядосах се.

— Защо да е загуба на време?

— Повярвай ми, идеята е адски стара. Споменаха я на последното събрание в Токио, но японските инженери казаха, че няма как да се получи.

— Защо?

— Нещо в технологията не позволява екраните да се използват навън.

— Прегледах спецификациите — образът е идеален.

— Става дума за отблясък.

— Няма никакъв отблясък. Точно това е основното.

— Слушай, Джейсън, просто забрави. Не съм инженер, но идеята ти е загуба на време.

— Не мислиш ли, че трябва да изпратим имейл до Токио?

— Джейсън — търпеливо каза той, като почука бизнес плана с пръст. — Падам си по промените и обичам скоростните решения. Но знам кога да се откажа от битката. Явно това е нещо, което ти предстои да научиш.

Поколебах се. Изпитах страхотно разочарование.

— Добре — кимнах накрая, надигнах се и протегнах ръка към бизнес плана, но Горди го грабна, смачка го и го метна в коша за боклук.

— Сега насочи вниманието си към „Техком“ — нареди ми той. — От секундата, когато пристигнем в Маями, искам да започнеш да ухажваш партньорите ни. И не забравяй, че ни предстои великата вечеря за най-големите ни клиенти. А аз съм отговорен за нея. Така че искам да си готов за битка. Ясно ли е? Просто си върши работата. Трябва да спасим отдела.

Черният мустанг на Кърт бе паркиран пред дома ми.

Влязох тихо. Изпитвах известни подозрения, като същевременно се чувствах виновен заради тях. Кейт и Кърт седяха във всекидневната и си говореха. Не ме чуха.

— Прекалено много е — каза Кейт. — Съсипва го. Иска да говори само за Горди и Братството.

Кърт промърмори нещо и тя добави:

— Но Горди вечно ще стои на пътя му, нали? Ако Джейсън се изкачи по-нависоко в компанията, то няма да е с помощта на Горди.

— Ушите ми горят — намесих се.

Двамата едва не подскочиха.

— Джейсън! — извика Кейт.

— Съжалявам, че прекъсвам разговора ви.

Кърт се завъртя към мен.

— Забелязваш ли нещо? — попита Кейт.

— Освен факта, че жена ми и приятелят ми очевидно имат тайна връзка?

— Стените, глупчо.

Огледах стените на всекидневната и забелязах само рамкираните картини, които Кейт бе насъбрала с годините от художниците към фондация „Майер“.

— Имаш нова картина? — попитах тъпо, тъй като всичките ми се струваха абсолютно еднакви.

— Не забеляза ли, че картините най-после са закачени правилно?

— О, да. Така е.

— Кърт — съобщи жена ми.

Той сви скромно рамене.

— Винаги използвам двойно окачване за картини — обясни ми той.

— Аз също — ухилих се.

— Използвах и нивелир. Без него е трудно да ги закачиш правилно.

— И аз винаги съм смятал така.