Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Кърт поправи и кранчето в банята, което вечно капеше и ни подлудяваше — добави Кейт.

— Никога не ме е притеснявало — възразих.

Кърт това и Кърт онова. Искаше ми се да повърна.

— Не е кой знае каква работа — заскромничи той.

— Адски мило от твоя страна — благодарих му. — Винаги ли носиш инструменти в куфарчето си?

— Джейсън — смъмри ме Кейт.

— Държа някои инструменти в автосервиза на приятелчето ми — поясни Кърт. — Просто се отбих там на път за тук. Не е кой знае какво.

— Пак ли ходи при търговеца в Кеймбридж? — попитах.

Кърт кимна.

— Да. А после реших да се отбия и да ви видя, а Кейт ми възложи задача.

Изгледах укорително Кейт.

— Все още ли възнамеряваш да ходим на кино тази вечер? — попитах.

Кърт загря намека и се сбогува. После Кейт започна кошмарно дългите си приготовления за излизане — „бърз“ душ, последван от четиридесет и пет минути сушене на косата, грим, поставен грижливо, сякаш се канеше да се появи на церемонията по връчване на „Оскар“. И накрая — диво препускане, за да стигнем до киното навреме. Разбира се, колкото повече я подтиквах да побърза, толкова повече се бавеше.

Затова седнах в спалнята и я загледах как се гримира.

— Слушай, Кейт — започнах.

— Какво?

— Не искам повече да експлоатираш Кърт.

— Да го експлоатирам? За какво говориш? — учуди се тя.

— Отнасяш се с него като с личния си слуга. Всеки път, когато дойде тук, го караш да свърши нещо.

— Престани, Джейсън, той ми предложи, А и не изглежда да му е неприятно. Според мен, така се чувства полезен. Нужен.

— Хм. На мен пък ми се вижда прекалено.

— Прекалено?

— Да. Сякаш ти си господарката на замъка, а той е някакъв смотан селяндур.

— Или пък аз съм лейди Чатърлей, а той е градинарят, така ли? — саркастично подхвърли тя.

Свих рамене. Не схванах смисъла на думите й.

— Ревност ли долавям? — усмихна се Кейт.

— Стига бе — изсумтях. — Абсурд.

— Ревнуваш, нали?

— Господи, Кейт! Защо да ревнувам?

— Не знам. Може би заради факта, че Кърт е сръчен и е напълно обикновен човечец.

— Обикновен човечец — повторих. — А аз какво съм? Някой милиардер? Баща ми беше металург, за бога.

Тя поклати глава и изсумтя леко.

— Когато ми каза, че Кърт е бил в специалните части, очаквах нещо различно. Грубиян. Невъзпитан мъжкар. Но той е адски внимателен. А е и привлекателен — засмя се тя.

— Привлекателен? Това пък какво означава? — извиках възмутено.

— О, знаеш какво имам предвид. Просто не е такъв, какъвто очаквах. Не ревнувай, сладурче. Ти си моят съпруг.

— Да, а какъв е Кърт? Твоят яшимби воин с мачете?

— Яномами.

— Както и да е.

— Е, понякога мачетето е инструмент, от който се нуждаеш — отбеляза тя.

Седнах нацупено в колата, но докато стигнем до киното, се успокоих.

Кейт обича филми със субтитри. Аз пък харесвам преследвания с коли и стрелби. Любимият филм на жена ми е „Близки влакове“. Пада си по бавните, изпълнени с размишления филми, за предпочитане на чешки или полски.

Моят любим филм пък е „Терминатор 2“. Изискванията ми са прости: експлозии, насилие и разголени мадами.

Естествено, тази вечер отидохме да видим някакъв аржентински филм за млад свещеник в кома, влюбен в парализирана балерина. Всъщност, само Кейт гледаше филма, а аз непрестанно хвърлях поглед към миникомпютъра, който бях скрил зад кофата с пуканки. Типът от чикагската болница, с когото преговарях, бе заместник вицепрезидент по комуникациите и вече веднъж бе сменил спецификациите за плазмените телевизори, които искаше за стоте операционни. На всичкото отгоре настояваше да му предложа и нови цени. Мениджърът на международното летище в Атланта ми съобщаваше, че тъкмо чул от „Панасоник“ за по-високата разделителна способност на техните плазмени телевизори в сравнение с нашите, и питаше дали това е вярно. Проклет да съм, ако загубя и тази сделка заради „Панасоник“.

Последният имейл бе от Фред Назийм, който искаше да му се обадя.

За какво ли ставаше дума, по дяволите?

— Хареса ли ти? — попита Кейт, когато тръгнахме към колата.

Трябваше да занеса да подпишат талона ми за паркиране на едно място, а после да платя другаде. Очевидно системата за плащане бе сътворена в Съветския съюз.

— Да — отговорих лицемерно. — Вълнуващ филм.

Реших, че това ще я зарадва, но тя продължи с въпросите:

— Коя част?

— Почти всички.

— За какво ставаше дума?

— Къде?

— Във филма. Какъв беше сюжетът?