Джозеф Файндер - Инстинкт на убиец

— Да — отговорих категорично.

Дълго мълчание. Накрая Горди каза бавно и многозначително:

— Добре. Засега. Но след „Техком“ двамата с теб ще си поговорим сериозно.

„Техком“ беше огромно събитие в индустрията, търговско шоу, където винаги давахме страхотна вечеря за големите ни клиенти. Миналата година се проведе в Лас Вегас, а тази щеше да е в Маями. Горди винаги отговаряше за церемонията по празненството и обичаше да държи темата на вечерта в тайна.

— Не искам никакви проблеми преди „Техком“ — каза той.

— Разбира се — отговорих.

— Знаеш ли? Мислех си, че наистина нямаш топки.

За първи път не отговорих.

Исках днес да си тръгна от работа навреме. Кърт имаше билети за мач на „Ред Сокс“. Трябваше да се прибера у дома, да си сваля костюма, да целуна Кейт и да стигна на стадиона в седем.

Прибирах си нещата в новото лъскаво кожено куфарче, когато видях Дъг Форсайт пред вратата на кабинета ми.

— Здрасти, Дъг — казах. — Влизай.

— Имаш ли една секунда?

— Разбира се.

Той седна бавно и ме загледа колебливо.

— За онова, което ми каза вчера — поде той. — Наистина се замислих сериозно.

Кимнах. Нямах представа накъде биеше.

— И си прав. „Ентроникс“ наистина е моят дом. Вторачих се смаяно в него.

— Наистина ли? Това е страхотно.

Забелязах съобщение на екрана на компютъра. Беше от Горди и гласеше „Обади ми се веднага“.

— Да — каза Форсайт. — Просто мисля, че така е редно.

— Дъг, страшно се радвам да го чуя. Всички ще се зарадват, че оставаш при нас.

Ново съобщение. „Къде си? Ела веднага при мен!“

Завъртях се към клавиатурата и натраках „Имам среща, дай ми една минута“.

— Е, добре — измънка Дъг накрая.

Не изглеждаше щастлив, което ми се стори доста странно.

— Предполагам, че е за добро — добави той.

— Дъг, кажи го, сякаш наистина го мислиш — помолих.

— Мисля го. Така е редно. Ами… това е.

— Искаш да ти направим същото предложение като „Сони“, така ли? — попитах. — Обещах ти, че ще го направим. Изпрати ми имейл и веднага ще се заема.

Той си пое дъх.

— Няма нужда — изрече. — Не искам да ви тормозя за повече пари.

Бях убеден, че никой продавач в историята на западната цивилизация никога не е казвал подобно нещо. Какво, по дяволите, ставаше?

— Дъг, обещах ти го — казах. — Не ме карай да се моля.

Форсайт се надигна.

— Наистина няма проблеми. Тук съм и тук ще си остана. Добре съм.

Той си тръгна, а аз останах няколко секунди на стола, напълно озадачен. Завъртях се към екрана и видях ново съобщение от Горди: „Веднага!“

Изпратих Форсайт навън и забелязах Тревър Алард да ме гледа мрачно. На екрана на компютъра му се виждаше любимото му порше карера. Зачудих се какво ли знаеше за предложението за работа на Дъг Форсайт и дали самият той не го бе подтиквал да ни напусне. Както и какво знаеше за решението му да остане.

Горди седеше облегнат на стола си, скръстил ръце зад тила си, ухилен като малоумен.

— Какво те забави толкова? — попита той.

— Дъг Форсайт тъкмо дойде в кабинета ми. Остава при нас.

— Така ли? — заядливо изсумтя той. — Чудя се защо.

— Какви ги говориш, Горди?

— Внезапно Форсайт изгубва интерес към „Сони“? Как така?

— Странно е — признах.

— Чудя се каква ли е причината. Какво, за бога, може да накара страхотен продавач като Дъг да откаже предложение за работа, която ще му донесе поне тридесет процента повече от заплатата му тук?

— Може би не е искал да се мести в Ню Джърси?

— Поиска ли от теб да му направиш същото предложение като „Сони“?

— Всъщност не.

— Не мислиш ли, че това е странно?

— Да, така е.

— Поиска ли да видиш предложението на „Сони“?

— Какво искаш да кажеш? Че Дъг си е измислил цялата работа?

— Не. Той не е мошеник.

— Какво тогава?

Горди се облегна на бюрото си и произнесе триумфално:

— Предложението е било оттеглено.

— Оттеглено?

— Да. „Сони“ са се отказали от Дъг.

— Това е невъзможно.

— Не се шегувам. Току-що говорих с едно приятелче от „Сони“. Нещо е станало. Не знам какво точно. Някъде високо в йерархията някой се отказал от Дъг Форсайт. Някъде по-високо от нивото на Крофърд. Днес следобед са оттеглили предложението.

— Защо?

Горди поклати глава.

— Нямам представа. Никой не знае. Нещо е станало. Не знам какво. Но всичко е приключено. Форсайт се връща у дома — засмя се той. — Страшно си падам по такъв край.

В колата на път за вкъщи си спомних как един от служителите от охраната изведе Кал Тейлър от сградата. После се замислих за Фестино и Дъг Форсайт. Зачудих се защо „Сони“ бяха оттеглили предложението си. Не бях чувал за подобно нещо досега.