Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Пред къщата нямаше кола, но за първи път през последните няколко години Дан извади пушката си от колата, преди да наближи вратата. При докосването му вратата лесно се отвори. Въздухът вътре беше напоен със зловоние, с миризма на развалена риба и нещо сладникаво. Дан извади носна кърпа и запуши носа си. След това влезе вътре.

Там нямаше никой. Само свалени и наредени покрай стените срещу входната врата картини, сякаш Глен Фърниш стягаше багажа си и изведнъж бе решил внезапно да си тръгне.

След час и половина Франк се върна на линията.

— Роб, аз съм тук с Майк Позитано. Ние минаваме на микрофон, окей?

— Добре.

След секунда Роб Флеминг пак чу гласа на детектива.

— Местните момчета вече са на адреса, Роб. Изглежда птичката е хвръкнала. Ние искаме да оставим няколко човека в града, като се надяваме, че ти ще можеш да го следиш, когато той спре някъде.

— Предполагам, че тогава ще бъдете на правилното място — каза Роб.

— Какво имаш предвид?

— След като той излезе от предишния сайт, ние го проследихме до сайт „картата“. Той си свали карта на улиците на Ню Йорк.

Придвижвайки се на юг в сгъстяващия се мрак, Глен забеляза, че постепенно попада в обкръжението на блещукащи издълбани тикви по прозорците и групички деца, облечени в костюми на призраци и с плашещи маски. Той се разсмя. Но разбира се, та беше Хелоуин. По-подходяща дата не можеше и да бъде.

Погледът му се спря на най-голямото дете, едно момиче, съдейки по фигурата й — тийнейджърка, облечено в костюм, нарисуван със светеща луминесцентна боя. Този костюм беше стандартен за празника Хелоуин 13 13 Хелоуин (амер.) — навечерието на празника Вси светии, който се празнува на 31 октомври. Децата се обличат в костюми на призраци и плашат хората цяла нощ. . Глен едва го зърна, подминавайки децата, но нещо във връзка с костюма проблесна в ума му.

И някъде след двадесет мили образът изплува в съзнанието му. Той се опита да го изтласка, но, подобно муха, бръмчаща над парче месо, той пак се връщаше, за да го дразни. И когато видя магазин с реклама, предлагаща костюмите за Хелоуин, той рязко сви от пътя си.

Те чакаха. Чакаха часове наред.

Съдебните криминалисти следяха къщата, наета от Фърниш и отделно погребалното бюро. Лейтенант Лоуел излетя с хеликоптер за наблюдение.

В девет часа Франк ги изпрати да донесат суши. В полунощ той отиде до хотела да вземе душ и да си почине. Къпеше се, когато чу, че звъни телефона. Като ругаеше, той хукна към него, покрит с петна от сапунена пяна. Слушалката се хлъзгаше в ръката му и му отне няколко секунди да я поднесе към ухото си.

Беше Флеминг. Гласът на техника бе възбуден.

— Няма да повярваш. Копелето току-що използва лаптопа си в мотела.

— Къде?

— В Уестчестър. Мотел „Морски път“. И Франк? На това отгоре изяснихме подробностите относно кредитната му карта. Той е предплатил стаята си с „Виза“.

Франк помисли.

— Това е без значение — възрази той. — Той трябва оттук нататък да подозира, че ние сме след него.

— Правилно. Но това не е неговата карта. Тя е регистрирана на името на Харолд Дж. Хопкинс. Искаш ли да я обявя за открадната?

— Не. За нас е по-добре, ако той я ползва. Предай на Позитано и Уийкс, че ще се видим в участъка след петнадесет минути.

След малко той вече беше в колата, с едната ръка на волана, а с другата се опитваше да изкара водата от ухото си; и тогава зазвъня мобилният му телефон. Този път беше Позитано.

— Всичко е готово. Има нещо, което трябва да знаеш. Същата кредитна карта току-що отново беше използвана. Той си поръча проститутка.

— По дяволите. Това сигурно ли е?

— Сто процента. Сделката преди малко е потвърдена от А1 на агенция „Ескорт“.

— Обади им се. Кажи да не я изпращат.

— Обадихме се. За съжаление закъсняхме. Тя вече е тръгнала.

Той се замисли за малко. Гласът на Уийкс прозвуча до ухото му.

— Искаш ли да се обадя в мотела? Портиерът може да я спре и да не я пусне да влезе.

— Не. Не, не правете това. Ако той е убиецът, ние не можем да рискуваме портиерът да се държи подозрително. Екипът да се качи в колите. Ще ви чакам на рампата до тунела.

Мъжът в мотелската стая разопакова внимателно чантата си, като изваждаше нещата, които бе донесъл със себе си, провери ги повторно, преди да ги сложи обратно в куфара и да ги напъха под леглото. Той хвърли поглед на часовника върху нощното шкафче. Беше малко след девет. Тя закъсняваше, но немного. Той почувства възбудата, която се надигаше у него, като неуместна емоция, и я прогони. Трябваше да възвърне спокойствието си. Контролът бе всичко.