Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Вместо отговор, Кони натисна бутона на телефонния секретар.

— Това е гласът на Воглер.

— Клер, аз съм Кристиан. Исках само да ти кажа колко хубаво беше снощи, когато се видяхме. — Пауза, и после леко притеснен смях. — Дали ще можем пак да се видим? Не искам да те притеснявам, но ако си свободна… Обади ми се, ако имаш време.

— Да му отговоря ли?

— Със сигурност, но ще се направиш на недостъпна.

Клер тръгна към фотьойла, свали обувките си и седна, като вдигна краката си на масата.

— Мислих за това, как мъжете стават психопати — промърмори тя.

— Хайде, Клер, ставай. Имаме работа.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

Кристиан,

Миналата вечер исках да се видя с теб, защото те помислих за интелигентен човек, който няма да иска да ме променя или да ме съди. Сгреших. Само като си помисля за нещата, които са само погрешна реакция на унизяващите ме огорчения и за мощния прилив на вяра, който почувствах, когато споделих тайната на моята сексуалност с теб. По начина, който винаги ме кара да се чувствам притеснена от случилото се миналата вечер. Сигурно се отнасяш с ирония към това, което аз харесвам, но аз го харесвам. Предполагам, че трябваше да осъзная по-рано, още от твоя имейл, че ти не го приемаш близко до сърцето си. Но по някаква причина не го осъзнах. По дяволите, Кристиан. Започна да влизаш под кожата и в главата ми, а това е мястото, където не позволявам да влизат много хора — по причините, които току-що бяха обсъдени.

Не искам да принизявам значението на това, което беше хубаво. Беше прекрасно. Но не мисля, че пак така ще бъде. По-добре да си кажем сбогом сега, не мислиш ли?

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

Скъпа моя Клер,

Що за необикновена личност си ти.

Преди да ме обречеш на забвение, би ли могла да ми дадеш още един шанс? Ще бъда в бар „Уилсън“ след осем тази вечер. Това е на Четиридесет и трета улица около блока от другата страна на Бродуей.

Ако ще дойдеш, ела. Ако не, още един спомен.

Барът е тъмен, голям и почти празен; той заема голяма част от помещението, намиращо се в задната част на блока. Стените са изчистени до тухла и единствената светлина идва от свещите в буркани, поставени на всяка маса.

Тя пристигна точно в осем и двадесет и пет. Видя го седнал в задната част; той четеше книга, обърната под ъгъл към една от свещите.

Нямаше достатъчно светлина за миникамерата, за да направят снимки; техниците, проучващи мястото, го докладваха в отчета си. Вместо това Клер имаше микрофон, скрит в чантата й и свързан директно с фургона отсреща.

Когато вдигна поглед и видя, че тя приближава, топла усмивка се разля бавно по неговото слабо аскетично лице.

— Последният ти имейл засегна нещо, което е особено важно за мен — започна той — и това е въпросът за вярата.

За секунда тя помисли: „Той знае“.

Тогава той продължи.

— Мислиш ли, че можеш да ми вярваш, Клер?

— Журито мисли по въпроса.

— Не се интересувам от журитата, а само от съдията. — Той я погледна. — Винаги съм вярвал, че за знанията няма значение кой ги притежава. Но този, който ги притежава, трябва да ги използва.

— Какво всъщност значи това?

— Сложи ръката си върху свещта — каза той меко.

Тя погледна надолу. Свещта е поставена в стъклен буркан, висок около четири инча с отвор отгоре като на фенер.

— Повярвай ми — каза той.

Тя постави ръката си отгоре на отвора, а той сложи ръката си върху нейната, без да я натиска, но оставяйки тежестта й да задържа нейната върху горещото стъкло.

— Сега — каза той. — Каквото и да се случи, ти не трябва да махаш ръката си, докато аз не ти кажа, че можеш. Съгласна ли си?

— Ще се изгоря. — Горещият диск под дланта й вече е непоносим и тя се намръщи.

— Ако ми вярваш, всичко ще бъде наред. Обещавам ти.

Те заедно гледаха пламъка. Той приличаше на дълъг нокът, нокът, който се опира в дланта й. Болката от нещо, което я бодеше, се превърна в нещо, което я караше да отметне главата си назад и да вие, кръгчето от игли дълбоко се заби в кожата й. Нервните й окончания викаха пронизително, карайки я да махне ръката си. Очите й се навлажниха. Кожата й се топеше и се покриваше с мехури, като препържена коричка.

И изведнъж пламъкът започна да спада. Секунда по-късно той започна да се свива и след малко угасна. Болката отслабна.

— Сега можеш да си махнеш ръката.

Тя обърна дланта си и я огледа. Имаше червен диск, като петно от засмукване, от кутрето до показалеца. Нямаше воден мехур. Тя поднесе ръката към устните си и почна да я смуче.