Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Къса коса, като на жена му. Малък детайл, но кой може да каже какъв детайл ще го накара да направи разликата.

Франк, който седеше в чакалнята на фризьорския салон, я наблюдаваше в огледалото, а погледът му беше омекнал с нещо, което можеше да се нарече жалост.

Докато фризьорът, щракайки с ножиците, изравняваше косата й, Клер имаше усещането, че преминава от сферата на влияние на Кони в тази на полицая. От гледна точка на идеята за действие.

Няма повече четене от начало до край, нито репетиции.

Шоуто започва.

— Това е… странно — започна тя колебливо.

— Странно? Защо странно?

— Да се срещнем така… на живо, така да говорим, когато бяхме вече толкова… близки. — Тя срещна погледа му. — Все едно да се събудиш до един непознат и да говориш за закуската.

Раницата на Клер е небрежно сложена под стъклената маса, като поддържа връзката с наблюдателите. Отвън в наблюдателния фургон Кони, слушайки собствената си линия, напрегнато следи разговора и кима, като го оценява по достойнство.

— Франк е прав. Момичето може да играе.

Очите на Кристиан не се откъсват от нейните.

— А често ли се случва това? Да се събудиш до един непознат?

— О, не. Аз просто помислих… добре, да. Понякога. — Погледът й се спусна надолу. — Всъщност повече през моята дива младост.

— Не ми изглеждаш толкова дива.

— Външността понякога лъже.

— Мисля, че не и твоята.

Тя започна малко да се дразни от предположението, че той я обърка и се отдръпна.

— И какво ти говори външността ми? — Той протегна ръка и внимателно обърна главата й, за да я види в профил. Клер не можеше да му помогне: тя изпитваше наслаждение, съвсем слабо, от докосването на пръстите му. Не личеше, че той го разбира.

— Виждам някоя… прекрасна, но нещастна — каза той. — Така е, нали?

— Не се осланяйте на погрешната идея — отговори тя с яд. — Аз не съм доведена до отчаяние самотница, която търси мъж.

— Нямах това предвид.

— Съмнявам се, в тази стая да има поне един човек, който е вършил нещата, които съм вършила аз.

— „Колко спомени — сякаш съм вечност живял…?“

— Точно така.

— Понякога — каза той внимателно — нещата, за които фантазираме, не искаме да станат реалност.

— Понякога знаем какво точно искаме, но ни трябва някой, който да ни заведе там.

— Много хора ще кажат, че табутата съществуват, за да ни защитават.

— Ние с теб сме по-различни от повечето хора.

— Това е така — промърмори той.

Тя срещна погледа на широко отворените зелени очи.

— Нашите фантазии — каза тя. — Ние имаме нашите фантазии.

В следващия миг той поклати глава.

— Не — каза той. — Тези бяха твоите, не моите.

Навън, във фургона Франк и Кони се спогледаха.

— Да, твоите фантазии. Ти ги написа. — Тя се обърка, осъзнавайки каква внезапна промяна се получи в настроението, а не знаеше защо.

— Разбира се — продължи Кристиан. — Ти ми каза какво искаш и аз бях длъжен. Аз съм преводач. Моята работа са гласовете на другите хора, стиловете на другите хора и така е през цялото време. Например Бодлер.

— Но нали обичаш Бодлер? — попита тя сконфузено.

— Така ли? О, той има няколко стилистически игрословия, което го прави интересен за мен на техническо ниво. Ето защо ме очарова: като предизвикателство. — Кристиан Воглер взе шепа соленки от чинийката на масата. — Ти не трябва да приемаш всички тези фатални и мрачни млади хора прекалено сериозно.

— Разбирам — каза тя, макар изобщо да не беше сигурна дали разбира нещо.

— Послушай ме, Клер — каза той по-внимателно. — Исках да те видя, защото… е добре, ти си права, когато казваш, че ние имаме нещо общо. Също както теб, и аз загубих скъп за мен човек.

— Знам. Видях го във вестниците.

— Не говоря за смъртта на Стела, не изцяло. Аз почнах да я губя даже преди това. — Той въздъхна. — Ако беше ме напуснала, може би щяхме да решим проблемите си. Това е един от многото въпроси, на които сега не мога да отговоря. Мнението ми съвпада с твоето, аз знам, какво значи да бъдеш огорчен. Знам колко е лесно да позволиш на огорчението да те разруши. Чувстваш се погълнат от чувството за вина, че си единственият, който продължава да съществува. Искаш да се накажеш… или, както в твоя случай, да намериш някого, който да наказва вместо теб. Но идва време, когато трябва да оставиш вината и злобата си да заминат! Животът продължава, но само ако му позволиш.

Тя кимна. Никога на репетициите не бяха обсъждали точи въпрос.

— Донесох ти нещо — каза той и извади малка книжка от джоба на якето си, като я сложи в ръцете й. — Ето.