Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

На дланта на момичето беше написано нещо.

Психиатърът се наведе да го разгледа отблизо. Трябваше й малко време, за да прочете написаното на тъмната кожа с черен химикал.

— „www.pictureman.com“. Това е уебадрес.

Франк поклати глава.

— Да погледнем по този начин.

— Какво те кара да мислиш, че това тук има отношение към убиеца? Някои хора си правят записки по ръцете, за да не забравят.

— Така е. Но ако беше проститутка, всичко записано на дланта й щеше да се изтърка за нула време. — Той направи циничен жест, за да поясни своята мисъл.

— Някой провери ли го? Това е хард-секс сайт, нали?

— Не е. Това е странното. Когато набереш този адрес, компютърът отговаря, че той не съществува.

След това Кони заведе Клер в магазин за кафе, където й купи кафе и сипа в него две пакетчета захар.

— Изпий това — каза тя. — Ще ти помогне.

Клер взе чашата с две ръце, за да може да я доближи до устните си.

— Образите на екрана — каза Кони. — Те никога не се повтарят.

Клер кимна.

— Ти прекрасно се справи днес — похвали я д-р Литмън.

Клер се вслуша в гласа й.

— Справих се? Като „Мис Роденбург, свободна сте, можете да тръгвате?“

— Винаги си свободна да тръгнеш, Клер. Никой не може да те накара да го правиш.

— Затова ли искахте да дойда с вас? За да видите, дали ще се уплаша?

— За да видя, дали си готова.

Тя усети внезапно ускорение на пулса си.

Кони продължи:

— Както ти е известно, аз имах съмнения относно тази операция. Бих искала повече време за подготовката ти, много повече време. Но ние го нямаме. Започне ли разписанието на убиеца, тоест интервалите между убийствата да се съкращават — той никога няма да спре. Сега възнамерява да убива много по-често. — Психиатърът кимна. — Кажи довечера на Франк, че утре се връщаш в града.

Приятелят й не е дошъл.

Така би помислил всеки, ако я видеше да чака сама в бара на хотел „Роялтън“, опитвайки се цяла вечер да изпие чашка „Върджин Мери“: още една млада професионалистка, очакваща своята среща. Може би тя беше по-привлекателна от другите. По-самоуверена. По-дръзко облечена. Не беше дошла направо от офиса, това беше сигурно.

Тя си намери маса с изглед към входа и гледаше вратата, очаквайки някого с безпокойство.

Той обаче се появи отзад, като постави стола си до нейния. Тя се чудеше, колко ли дълго е седял някъде и я е наблюдавал.

Беше облечен с тъмно кожено яке, красиво черно поло и панталон с цвят каки. Преди да седне, той завъртя тежката халка на малкия си пръст.

— Клер — каза й, — колко е хубаво да те видя.

Неговите очи с цвят на зелено френско грозде следяха нейните. За момент тя имаше усещането, че той може да види всичко, че знае всичко, че може да забележи жиците, залепени за кожата й и предателството в сърцето й.

— Здравей, Кристиан — поздрави го тя.

Цял следобед Кони се занимаваше с Клер, като репетираше историята й за последен път. Коя си ти? Защо си тук? Какво искаш?

Но съзнанието на Клер беше заето с доста по-практични неща. Когато работеше за Хенри, тя изпълняваше отделни поръчки с различен глас или акцент. Не за нещо друго, заради практиката.

Сега не можеше да си спомни с коя Клер Кристиан Воглер е имал последната си среща: с американката или с англичанката. Историята й беше достатъчно гъвкава, за да се нагоди и към двете. Въпросът беше дали той ще разбере несъответствието.

Тя се спря на американката. Един от двата варианта беше правилен, или просто Кристиан не я е запомнил добре от първия път.

— Ти си още по-хубава, отколкото те помня — каза той и понечи да я целуне по бузата.

Неговото кожено яке се плъзна по нея, меко като паяжина; тогава тя си спомни за Беси, която беше вегетарианка и й обясняваше, че, за да направят толкова мека кожа, използват още неродените малки.

— Благодаря ти — каза тя. Как ли щеше да реагира нейният типаж? — Макар че всъщност бих предпочела да не ме лъжеш, даже и с комплимент.

Дали прекалено много се чудеше? Воглер обаче се усмихна на нейните „ухапвания“.

— Това не са лъжи — каза той. — Не лъжа за неща, които имат значение.

В паузата, която настъпи, те си поръчаха питиета. Тя докосваше тила си, мързеливо поглаждайки непознатата бодяща коса отгоре на врата й. Фризьорът, при когото отиде този следобед, я умоляваше да не подстригва косата си толкова късо, като твърдеше, че тя никога повече няма да порасне същата. Но тя беше непреклонна и в крайна сметка той направи това, за което го молеха. Кичурите мокра коса падаха пред лицето й като сняг.