Тони Стронг - Убийство в Ню Йорк

Добре, щом питаш… но може би ще бъде прекалено много…

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

Какво е това? Моля те, моите вечери сега са дълги и самотни, а аз мразя да мисля за теб, Меланхолия в Мемфис, или където и да си ти.

От: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

Добре… липсват ми фантазиите, които той ми пращаше.

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

В случая, това, което ще ти изпратя, може да ти прави компания в пътешествията ти.

\<\\>

— Всичко е тук — каза Франк. За първи път, откакто го познаваше, тръпка на вълнение премина по лицето на детектива. Той четеше писмото на Воглер за трети или четвърти път. — Боже мой, всичко е тук.

Д-р Литмън не отговори. Тупкането на молива по устните й беше единственият звук, който се чуваше.

— Точно това е, което очаквахте — каза й Клер. — Всичко, за което говорихте, той го написа. Насилието, болката, контролът.

Моливът продължи да тупка.

Франк четеше на глас:

— „Мускусната миризма на твоята възбуда изпълва стаята като сладникав парфюм от рядко цвете или орхидея, излъчваща божествения си аромат само когато вехне и загнива…“ Това са пълни гадости, Кони.

Тупкането спря.

— Той може да е слязъл в книжарницата и да е направил копие на това от някоя от многото книги за възрастни. То със сигурност е необичайно, но не мога да сложа ръка на сърцето си и да кажа, че само убиец може да го направи — каза д-р Литмън.

— Обаче той не изключва себе си.

— Да, не се изключва. Засега.

— И така, какво ще правим?

Д-р Литмън се обърна към Клер.

— Възможно е той просто да се колебае. Ти трябва да му покажеш, че си по-силна, отколкото те смята. Отговори му, напиши му нещо в същия дух, но по-твърдо.

— Искате аз да го напиша? Не може ли вие?

Д-р Литмън поклати главата си.

— Ох! Защо мислиш, че те карахме да губиш толкова време с тези уебсайтове? Това трябва да бъде твоят глас или гласът на човека, за който се представяш.

Като седеше пред лаптопа, Клер се спомни, че е правила много по-трудни неща, че веднъж даже излезе на нюйоркските улици да продава пуловери от хипопотамска вълна.

От Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

За: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

Скъпи Кристиан,

Благодаря ти за фантазията. Тя е прекрасна. Но повярвай ми, Кристиан, нещата, които ми изброяваш, донякъде са скучни за мен. Нещата, които харесвам… ме плашат с това, че са много крайни. Боже, защо ли ти разправям всички тези странности? Понякога гледам на нещата, които ме запалват, които ме унижават, които ме правят безсилна, уязвима и уплашена и си мисля, че с мен нещо не е наред или че донякъде съм странна.

Казвам ти го само, защото чувствам, че ти наистина ме разбираш. Винаги се притеснявам да не би това, което ти пиша, да е неправилно. По-добре да се сбогуваме сега, докато не сме стигнали твърде далеч.

Написах нещо сама. Кажи ми ако ти харесва.

С любов,

Клер.

\<\\>

От: Кристиан Воглер [CV@nyscu]

За: Клер Роденбург [ClaireR@colormail.com]

Клер,

Каква необикновена жена си ти наистина. С нетърпение очаквах да се върнеш. Междувременно тук ще намериш нещо, което е по вкуса ти.

\<\\>

Във втората си фантазия за Клер Кристиан описваше как ще завърже очите й и ще я бие с колан. Той пишеше:

Коланът оставя следи по тялото ти. Това е змия, дълга черна серпантина, която пропълзява по извивката на съвършените ти гърди, по вдлъбнатината на мишницата ти, по издатината в слабините ти и по набъбналото езиче между бедрата.

Ти трепериш. Змията изпълзява назад. Но тя само се отдръпва, за да събере сили за ухапването.

Ти се напрягаш в очакване на почивката, чувстваш, че нещо докосва устните ти — краят на колана. „Целуни го“ — заповядвам аз и ти покорно допираш устните си до меките, жестоки устни на змията. Тук има пауза. И изведнъж ти изпищяваш. Чувстваш сладкото, остро ухапване на зъбите й по корема и по гърдите си.

Аз казвам спокойно: Един…

В третата си фантазия той описваше как Клер лежи на чисти чаршафи, обкръжена от множество свещи, като тяло върху олтар от бял камък.

Събирам свещите една по една. Те са мазни и тежки, като свещите в черква. Техните пламъци са очертани като остриетата на копия, големи и побелели от жегата, отгоре с мастилен пушек. Всяко пламъче е обкръжено с диск от чист разтопен восък. Аз държа първата свещ над твоето неподвижно тяло и изливам горещия восък върху теб. Ти потръпваш, но не крещиш. Восъкът се втвърдява по меката ти кожа като белег.