Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Главната квартира на Централното разузнавателно управление (ЦРУ) се намира в Лангли, Вирджиния, на седем мили югоизточно от Вашингтон. Над входната врата е поставена червена мигаща светлина. Пропускателният пункт се охранява двадесет и четири часа в денонощието. Тези, които имат разрешен достъп, са снабдени с цветни пропуски, валидни само за отдела, с който работят. Пред сивата седеметажна сграда на управлението със засекретеното название „Завод за играчки“ се издига голяма статуя на Натан Хейл. От приземния етаж на сградата остъклен коридор води към вътрешен двор градина, опасан от магнолиеви дървета. Над рецепцията върху мраморна плоча е гравиран стих:

Външни лица никога не се допускат в сградата и там няма помещения за посетители. За служебните лица, желаещи да влязат в сградата незабелязано, има тунел, излизащ във фоайето срещу махагоновата врата на асансьора, наблюдавана непрекъснато от неколцина яки мъже, облечени в сиви костюми.

В залата за конференции на седмия етаж, пазена от охрана, въоръжена с къси пистолети 38-и калибър, скрити под сивите им сака, течеше обичайното за понеделник сутрин съвещание на ръководния състав. Около голямата дъбова маса бяха седнали Нед Тилингаст, директор на ЦРУ; генерал Оливър Брукс, армейски главнокомандващ; държавният секретар Флойд Бейкър; Пит Конърс, шеф на контраразузнаването, и Стантън Роджърс.

Нед Тилингаст наближаваше шестдесетте, студен и мълчалив човек, обременен с болезнени тайни. В ЦРУ има открити и засекретени отдели. През последните седем години Тилингаст отговаряше за 4500 служители, работещи в секретните отдели.

Генерал Оливър Брукс беше войник от Уест Пойнт, който водеше личния и професионалния си живот по книга. Той беше предан по душа човек и организацията, за която работеше, беше армията на Съединените щати.

Флойд Бейкър, държавният секретар, беше истински анахронизъм, остатък от по-ранна епоха. Той беше южняшки тип, висок, среброкос, с благородна осанка и старомодна галантност. Беше интелектуалец. Притежаваше верига от влиятелни вестници из страната и се славеше с неимоверното си богатство. В цял Вашингтон едва ли имаше друг човек с по-остър политически усет и сетивата на Бейкър бяха постоянно насочени към променящите се настроения в кулоарите на Конгреса.

Пит Конърс беше от ирландски произход, упорит човек с хватката на булдог, който много пиеше и не знаеше страх. Това бе последната му година в ЦРУ. През юни щеше да се пенсионира. Ръководеше персонала в контраразузнаването, най-секретния отдел в ЦРУ. Пътят му дотук минаваше през различните отдели на разузнаването, а работеше тук още от добрите стари времена, когато агентите на ЦРУ бяха „златни момчета“. Самият той бе златно момче. Беше участвал в преврата, който върна шаха на Иран на трона, а също така и в операция „Монгус“ — опита да бъде свалено правителството на Кастро през 1961 г.

— След Залива на прасетата всичко се промени — тъгуваше Пит. Продължителността на сантименталните му излияния обикновено зависеше от това, колко беше пил. — Филантропите ни атакуваха от първите страници на всеки вестник в света. Те ни наричаха банда лъжци, нахални клоуни, които се изправят на собствения си път. Някакво копеле, мразещо ЦРУ, публикува имената на наши агенти и Дик Уелч, шеф на отдела ни в Атина, беше убит.

Пит Конърс имаше три несполучливи брака, разпаднали се поради естеството на работата му, но според него никоя жертва не беше толкова голяма, че да не може да я принесе в полза на родината си.

Сега, по средата на съвещанието, лицето му беше почервеняло от гняв.

— Ако позволим на президента да осъществи своята програма за сплотяване на народите, той ще предаде страната. Трябва да бъде спрян. Не можем да позволим…

— Президентът е встъпил в длъжност едва от няколко дни — прекъсна го Флойд Бейкър. — Ние всички сме тук, за да провеждаме неговата политика и…

— Аз не съм тук, за да предам моята страна на проклетите комунисти, господине. Президентът изобщо не бе споменавал за този свой план преди речта си. Той изненада всички ни. Не ни даде възможност да се противопоставим.

— Вероятно затова не ни е казал — предположи Бейкър.

— За бога, ти си съгласен с него! — Пит Конърс се втренчи в Бейкър.

— Той е мой президент — каза твърдо Бейкър. — Също както и твой.

Нед Тилингаст се обърна към Стантън Роджърс: