Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Сали прекъсна заниманията си, колкото да може да попита:

— Искаш ли да изключа тази глупост, скъпи?

— Остави го. Искам да чуя какво ще каже.

— Ти за него ли гласува? — надигна глава и Анет.

— Хей, вие двете! — възкликна Хари Ланц. — Залавяйте се веднага за работа!

„Както ви е известно, преди три години, след смъртта на президента Николае Чаушеску, Румъния преустанови дипломатическите си отношения със Съединените американски щати. Искам да ви уведомя, че вече направихме постъпки пред правителството на Румъния и президента Александрос Йонеску и той изрази съгласие за възстановяване на дипломатическите отношения с нашата страна.“ 1 1 Романът е издаден в САЩ през 1988 г. Сидни Шелдън е предвидил, и при това доста точно, бъдещото развитие на политическите събития в света. — Б.р.

Тълпата на Пенсилвания авеню нададе възгласи на одобрение.

Хари Ланц се изправи толкова бързо, че зъбите на Анет се забиха в члена му.

— Господи! — изкрещя от болка Ланц. — Вече са ме обрязвали! Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

— Защо се помести, скъпи?

Ланц не я чу. Очите му бяха приковани в телевизионния екран.

„Един от първите ни държавнически актове — казваше в този момент президентът — ще бъде да изпратим свой посланик в Румъния. А това е само началото…“

В Букурещ беше вечер. Студеното зимно време неочаквано бе поомекнало и търговските улици и пазарите бяха пълни с хора, наредени на опашки, за да си напазаруват на топло.

Румънският президент Александрос Йонеску седеше в кабинета си в стария дворец Пелес на „Каля Виктория“, заобиколен от половин дузина помощници, и слушаше предаването на церемонията по радиото.

„… И нямам намерение да спра дотук — казваше американският президент. — Албания прекрати дипломатическите си отношения със Съединените американски щати през 1946 г. Възнамерявам да възобновя тези връзки. Освен това бих искал да задълбоча дипломатическите ни отношения с България, Чехословакия и Източна Германия.“

От радиото се разнесоха одобрителни възгласи и ръкопляскания.

„Изпращането на наш посланик в Румъния е само началото на едно всеобщо раздвижване, имащо за цел създаване на контакти между народите. Нека не забравяме, че всички хора по света имат общ произход, общи проблеми и обща крайна съдба. Нека не забравяме, че трудностите, които ни обединяват, са повече от онези, които ни разделят, а онова, което ни разделя, е сътворено от самите нас.“

В строго охраняваната си частна резиденция в парижкото предградие Ньой румънският опозиционен лидер Марин Гроза гледаше президента по втори телевизионен канал.

„Обещавам да дам всичките си сили и способности и да изисквам от другите най-пълно себеотдаване…“

Аплодисментите не стихнаха цели пет минути.

— Мисля, че е настанал нашият час, Лев — каза замислено Марин Гроза. — Той наистина мисли онова, което говори.

— Няма ли това да се окаже изгодно за Йонеску? — отвърна шефът на охраната му Лев Пастернак.

Марин Гроза поклати глава.

— Йонеску е тиранин, така че в крайна сметка нищо няма да може да го спаси. Но трябва да внимаваме изключително много с избора на подходящ момент. Вече се провалих, когато се опитах да съборя Чаушеску. Не бива да претърпим ново поражение.

Пит Конърс не беше пиян — поне не дотолкова, колкото му се искаше. Той привършваше петото си уиски, когато секретарката му Нанси, с която живееше, се обади:

— Не мислиш ли, че вече пи достатъчно, Пит?

Той се усмихна и леко я плесна.

— Президентът говори. Прояви поне малко уважение.

Извърна се и погледна образа на екрана.

— Ах ти, комунистическо копеле! — изкрещя Пит към телевизора. — Това е моята страна и ЦРУ няма да те остави да я предадеш. Ще те спрем, Чарли ! Можем да се обзаложим!

— Ще имам голяма нужда от помощта ти, стари приятелю — каза Пол Елисън.

— Можеш да разчиташ на мен — тихо отговори Стантън Роджърс.

Те седяха в Овалния кабинет — президентът зад бюрото си, с американското знаме зад гърба. Това беше първата им среща в този кабинет и президентът Елисън беше притеснен.

Ако Стантън не беше направил онази грешка, мислеше си той, сега щеше да седи на това бюро вместо мене.

Роджърс сякаш четеше мислите му, защото каза:

— Трябва да ти призная нещо. В деня, в който обявиха кандидатурата ти за президент, аз почувствах адска ревност, Пол. Това беше моята мечта, а ти я осъществяваше. Но знаеш ли? Най-накрая разбрах, че след като аз не мога да седна на това кресло, на този свят няма друг, освен теб, който бих желал да седне на него. То ти подхожда.