Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Еди Молц? Но аз го изпратих във Франкфурт!

Майк се обърна към сержанта, гласът му издаваше безпокойство:

— Как изглеждаше тоя мъж?

— О, не беше мъж, сър. Беше жена. Да си призная, доста особена ми се стори. Дебела и грозна. Говореше с много странен акцент. Имаше белези от шарка и лицето й бе подпухнало.

Майк се обърна развълнувано към Маккини:

— Прилича на Неуса Мунес, така както я бе описал Хари Ланц на комитета.

Изведнъж и на двамата им просветна. Майк каза бавно:

— О, Господи! Неуса Мунес е самият Ейнджъл!

Той посочи бутилките.

— От тях ли наду балоните?

— Да, сър. Много странно. Запалих цигара, а тя ми изкрещя да я изгася. Казах й: „Хелият не гори“, а тя каза…

Майк погледна нагоре.

— Балоните! Взривното вещество е в тях!

Двамата мъже се вторачиха в тавана, покрит с прекрасните червени, бели и сини балони.

— Ще използва дистанционно устройство, за да ги взриви — каза Майк и се обърна към сержанта. — Преди колко време си тръгна?

— Мисля, че преди около час.

Часовниковият механизъм, скрит под масата, отброяваше последните шест минути до взрива.

С невероятна бързина Майк оглеждаше огромната зала и си мислеше: „Може да го е сложила къде ли не. Може да избухне всеки момент. Може да не успеем да го намерим навреме“.

Мери се приближи до него. Той й извика:

— Трябва да изпразните залата. Бързо! Съобщете на всички. Най-добре е вие самата да го съобщите. Изведете всички навън.

Тя го гледаше в недоумение.

— Но… защо? Какво става?

— Открихме играчката на „нашия партньор“ — отговори й Майк мрачно и посочи нагоре. — Онези балони. Смъртоносни са.

Мери гледаше към тавана, а по лицето й се бе изписал истински ужас.

— Не може ли да ги свалим?

Майк веднага отговори:

— Сигурно са хиляда. Докато ги свалим един по един…

Гърлото й бе пресъхнало и тя едва промълви:

— Майк… знам какво ще направим.

Майк и полковник Маккини се вторачиха в нея.

— „Прищявката на посланика“! Покривът. Той се разтваря.

Майк се опитваше да се овладее.

— Как?

— Има едно копче, което…

— Не — прекъсна я Майк — нищо, свързано с електричество. Само една искрица и те всички ще гръмнат. Не може ли да се задейства ръчно?

— Да, може. Покривът е разделен на две. — Думите напираха в гърлото й и тя едва смогваше да изрече това, което искаше да обясни. — От двете страни има ръчни лостове, които…

Тя говореше на себе си, защото двамата мъже вече тичаха нагоре по стълбите с бясна скорост. Когато стигнаха най-горния етаж, видяха врата на таванско помещение и се втурнаха вътре. Дървена стълба, която очевидно се използваше, когато чистеха тавана на залата за приеми, бе подпряна до тясна пътечка. В стената имаше ръчен лост.

— Трябва да има още един от другата страна — каза Майк.

Той тръгна по пътечката, проправяйки си път между морето от фаталните балони, като се напрягаше да запази равновесие, опитвайки се да не гледа към тълпата долу. Някакво течение изтласка купчина балони срещу него и той се подхлъзна. Единият му крак увисна. Започна да се изхлузва от пътечката. Вкопчи здраво ръце в дъските и увисна. Бавно, с голямо усилие се вдигна обратно горе. Целият плуваше в пот. Останалото разстояние измина сантиметър по сантиметър. Там — в стената, бе въпросният лост.

— Готов съм — извика Майк на полковника. — Внимателно. Не дърпай рязко.

— Добре.

Майк започна бавно да върти лоста.

Под масата часовниковият механизъм сочеше още две минути до взрива.

Майк не виждаше полковник Маккини зад балоните, но чуваше как се върти другият лост. Бавно, много бавно покривът започна да се разцепва по средата. Няколко балона се понесоха нагоре под натиска на хелия и колкото повече покривът се разтваряше, толкова повече балони излитаха навън. Стотици от тях напуснаха залата и затанцуваха по осеяното със звезди небе, а гостите на резиденцията и хората по улиците ахкаха и охкаха очаровани, без да подозират нищо.

На приземния етаж циферблатът на часовниковия механизъм сочеше, че остават още четиридесет и пет секунди. Няколко балона се заклещиха в единия край на тавана, но Майк не можеше да ги достигне. Протегна се, опитвайки се да ги избута навън. Но те се поклащаха на няколко сантиметра от края на пръстите му. Той тръгна бавно по пътечката, без да има на какво да се подпира, и направи неимоверно усилие да ги освободи от клопката им. Бутай! Сега!

Майк стоеше и гледаше как и последните балони излетяха навън. Те се извисяваха все по-високо и по-високо, кадифената нощ се изпъстри с ярките им цветове и изведнъж небето избухна.