Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Защо?

Тя го погледна и си призна:

— С вас се чувствам в безопасност.

Майк се усмихна:

— А, това е нещо ново. Хайде елате.

Мери го последва. Оркестърът вече свиреше, а гостите танцуваха. Репертоарът включваше американски песни, повечето от тях от известни мюзикъли на Бродуей — „Оклахома“, „Южният Пасифик“, „Ани, взимай пушката си“ и „Моята прекрасна лейди“. Гостите се забавляваха чудесно. Тези, които не танцуваха, пиеха шампанско, поднесено на сребърни табли, или пък похапваха от деликатесите върху шведските маси.

Залата беше прекрасна. Мери погледна нагоре и видя балоните — хиляда червени, бели и сини балона, които се полюшваха под розовия таван. Обстановката бе наистина празнична. Само да не присъстваше и смъртта наоколо! , помисли си Мери.

Нервите й бяха така опънати, че й се искаше да изкрещи. Някакъв гост мина бързо покрай нея, докосвайки я, а тя настръхна при мисълта за убождане от смъртоносна инжекция. Дали пък Ейнджъл нямаше да я застреля пред очите на всички тия хора? Или може би щеше да я промуши с нож? Напрежението от тревожното очакване бе просто непоносимо. Тя се чувстваше гола и уязвима сред толкова много гости, които се смееха и бърбореха наоколо. Ейнджъл можеше да е навсякъде. Навярно дори точно сега я наблюдаваше.

— Мислите ли, че Ейнджъл е тук? — попита Мери.

— Не знам — отговори Майк. И това бе най-страшното. Видя изражението на лицето й. — Вижте, ако искате да си тръгнете…

— Не, не искам. Нали казахте, че аз съм примамката. А без примамка той няма да влезе в капана.

Той кимна и стисна ръката й:

— Точно така.

Към тях идваше полковник Маккини.

— Майк, прегледахме навсякъде. Абсолютно нищо. Не ми харесва тая работа.

— Хайде да огледаме още веднъж — каза Майк и кимна на четирима въоръжени мъже да се приближат до Мери.

— Ще се върна веднага — обърна се той към нея.

— Моля ви — преглътна тя с усилие.

Придружен от двама души от охраната с кучета, Майк и полковник Маккини прегледаха всички стаи на горния етаж на резиденцията.

— Няма нищо — каза Майк.

Разговаряха с един от постовете при задното стълбище.

— Качвал ли се е някой непознат?

— Не, сър. Всичко е както обикновено в събота вечер.

Не съвсем , помисли си Майк ядосано.

Тръгнаха към една от стаите за гости в дъното на коридора. Пред нея стоеше дежурен, който отдаде чест на полковника и се отдръпна, за да влязат. На леглото лежеше Корина Соколи и четеше някаква румънска книга. Млада, красива и талантлива — националното съкровище на Румъния. Дали пък и тя не е в играта? Възможно ли е да работи за Ейнджъл?

Корина вдигна очи от книгата.

— Съжалявам, че не мога да присъствам на приема. Сигурно увеселението е великолепно, нали? Е, нищо. Ще си лежа тук и ще чета.

— Най-добре — каза Майк. После затвори вратата. — Хайде отново да огледаме долния етаж.

Върнаха се в кухнята.

— Дали няма да се опита да сложи отрова? — зачуди се полковник Маккини. — Може ли да действа по тоя начин?

Майк поклати отрицателно глава:

— Никак не е фотогенично. На Ейнджъл му трябва шумна сензация.

— Майк, няма никакъв начин да се вкарат взривни устройства в резиденцията. Експертите ни провериха всяко местенце, кучетата минаха навсякъде — мястото е чисто. Не може да ни нападне през покрива — там имаме снайперисти. Невъзможно е.

— Има начин.

Полковникът погледна Майк въпросително:

— Как?

— Не знам. Но Ейнджъл знае…

Отново прегледаха библиотеката и кабинетите. Нищо. Минаха покрай склада, където сержантът и помощниците му избутваха последните балони, които се издигаха към тавана на залата.

— Красиво, а? — каза сержантът.

— Да.

Тъкмо отминаха, когато Майк се спря.

— Сержант, откъде пристигнаха тия балони?

— От въздушната база на Съединените щати във Франкфурт, сър.

Майк посочи бутилките с хелий:

— А тия?

— Пак от там. По ваша заповед са били конвоирани до нашия склад тук, в Букурещ, сър.

Майк се обърна към полковник Маккини:

— Хайде отново да огледаме горния етаж.

Обърнаха се и тръгнаха. Сержантът се провикна след тях:

— А, полковник, човекът, когото бяхте изпратили, забрави да си остави данните. Как ще му се заплати — с военна ведомост или…

Полковник Маккини се намръщи:

— Какъв човек?

— Дето сте наредили да надуе балоните.

Полковникът поклати глава:

— Аз не съм… Кой каза, че аз съм наредил?

— Еди Молц. Той каза, че…

Полковник Маккини възкликна: