Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

Вече бяха пристигнали доста гости, които се подкрепяха с това-онова от отрупаните шведски маси в двете страни на залата.

— Красива е — каза Ейнджъл. Само след един час ще се покрие с обгорели трупове.

— Може ли да я снимам?

Сержантът сви рамене:

— Защо не? Хайде на работа, момчета!

И те изоставиха Ейнджъл и започнаха да изтикват надутите балони в залата, а те се заиздигаха плавно високо над главите на гостите.

— По-внимателно, по-внимателно — предупреди Ейнджъл.

— Не се притеснявай — отговори сержантът, — няма да спукаме ценните ти балони.

Ейнджъл стоеше на прага, гледаше как ярките цветове се втурваха нагоре и сякаш образуваха дъга, и се усмихна. До тавана се сгушиха хиляда малки, красиви смъртоносни облачета. Ейнджъл извади фотоапарат от джоба си и пристъпи през прага.

— Ей! Вътре не може — извика сержантът.

— Само да направя една снимка, за да покажа на дъщеря си.

Обзалагам се, че дъщерята си я бива , ухили се ехидно сержантът.

— Е, добре, ама не се бави!

Ейнджъл погледна към входа отсреща. Тъкмо влизаше посланик Ашли с двете си деца. Ейнджъл се ухили самодоволно. Всичко е точно.

Когато сержантът се обърна към склада, Ейнджъл набързо закрепи фотоапарата под най-близката маса — нищо не се виждаше под покривката. Взривното устройство бе нагласено да взриви балоните автоматично след един час.

Ефрейторът се приближи и Ейнджъл каза:

— Готово е.

— Ще те съпроводя навън.

— Благодаря.

След пет минути Ейнджъл вече се отдалечаваше по улица „Александру Сахиа“.

Въпреки че нощта бе гореща и влажна, пространството около резиденцията на американското посолство приличаше на истинска лудница от народ. Полицията се опитваше да спре потока от стотици любопитни румънци, които продължаваха да прииждат. Всички светлини наоколо бяха включени и сградата блестеше на фона на черното небе.

Преди да започне приемът, Мери заведе децата горе и им каза:

— Искам да ви кажа нещо. — Тя чувстваше, че им дължи истината.

Те седяха и я слушаха, облещили очи, докато им обясняваше какво става и какво се очаква да се случи.

— Погрижила съм се да не ви се случи нищо лошо. Там, където ще ви отведат, ще бъдете в пълна безопасност.

— Ами ти? — попита Бет. — Нали някой се опитва да те убие? Защо не дойдеш и ти с нас?

— Не мога, скъпа. Иначе няма да могат да го хванат.

Тим едва сдържаше сълзите си.

— Откъде си сигурна, че ще го хванат?

Мери се замисли върху думите му и отговори:

— Защото Майк Слейд е сигурен. Това е, скъпи мои.

Бет и Тим се спогледаха. И двамата бяха пребледнели от ужас. Сърцето на Мери се сви. Твърде малки са за такова изпитание , помисли си. Всички сме твърде малки за такова изпитание…

Тя се облече бавно, чудейки се дали не се подготвя за смъртта си. Избра дълга официална вечерна рокля от червена коприна и червени копринени сандали с висок ток. Огледа се в огледалото. Лицето й бе бледо. Огледалце, огледалце, кажи ми — ще оживея ли довечера, или ще ме убият?

След петнадесет минути Мери, Бет и Тим влязоха в залата, приготвена за приема. Прекосиха я, поздравявайки гостите и опитвайки се да скрият безпокойството си. Когато стигнаха до другия край на залата, Мери каза доста високо на децата:

— Хайде сега, качвайте се в стаите си, за да си пишете домашните.

Проследи ги с поглед, докато излизаха. В гърлото й се бе затъкнала някаква буца. Тя си помисли: Господи, дано Майк Слейд знае какво върши .

Чу се силен трясък и Мери подскочи. Обърна се светкавично, за да види какво става, а сърцето й лудо биеше. Един от сервитьорите бе изпуснал таблата си и сега събираше счупените чинии. Мери се опитваше да успокои пулса си. Как ли бе замислил Ейнджъл да я убие? Огледа се, но в празничната зала нямаше нищо подозрително.

Веднага щом децата излязоха от залата, полковник Маккини ги взе и ги изведе през един от служебните входове.

На изхода чакаха двама военни и полковникът им нареди:

— Заведете ги в посолството и ги настанете в кабинета на посланика. Не ги изпускайте от очи.

Бет отстъпи назад.

— Мама наистина ли ще бъде в безопасност?

— Всичко ще е наред — обеща й Маккини, а наум сам се молеше да е така.

Майк Слейд проследи децата, докато излязоха, а после отиде да потърси Мери.

— Децата вече тръгнаха. Трябва да проверя някои неща. Сега се връщам.

— Не ме оставяйте. — Думите излязоха от устата й, преди да може да ги спре. — И аз ще дойда с вас.