Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Нося ви информацията, от която се интересувахте — каза агентът на ЦРУ. — Доктор Луи Дефорж е бил женен в продължение на тринадесет години. Жена му се е казвала Рене. Имал е две дъщери, на десет и на дванайсет години — Филипа и Женвиев. Убити са от терористи в Алжир. Най-вероятно са искали да си отмъстят на лекаря, който под прикритие воювал против тях. Друга информация интересува ли ви?

— Не — отговори Мери, сияеща от щастие. — Това е достатъчно. Благодаря ви.

По време на сутрешното си кафе Мери и Майк Слейд обсъждаха пристигането на група американски студенти.

— Искат да се срещнат с президента Йонеску.

— Ще се опитам да го уредя — обеща Мери. Думите й прозвучаха провлечено.

— Добре ли сте?

— Просто съм изморена.

— Мисля, че имате нужда от още едно кафе. Ще ви възбуди малко. Не влагам никакви задни мисли в това.

Късно следобед Мери се почувства още по-зле. Тя позвъни на Луи и отложи срещата си с него. Беше доста болна, за да се вижда с когото и да било. Искаше й се американският лекар да е сега в Букурещ. Навярно Луи би могъл да знае какво й е. Ако не се оправя, ще му се обадя.

Дороти Стоун се обади на фелдшера да изпрати тиленол от аптеката. Но лекарството никак не й помогна.

Секретарката на Мери бе загрижена.

— Изглеждате наистина ужасно, госпожо посланик. Трябва да си легнете.

— Ще се оправя — едва промърмори Мери.

Денят се проточи, сякаш бе дълъг хиляди часове. Мери се срещна със студентите, с някакви румънски служебни лица, с американски банкер, с представител на Центъра за информация на Съединените щати. Накрая присъства и на една безкрайна вечеря в посолството на Холандия. Когато най-сетне се прибра, просто се строполи в леглото.

Не можеше да заспи. Цялата гореше от температура и на няколко пъти бълнуваше. Тичаше по непознат лабиринт от коридори и на всеки ъгъл се сблъскваше с някой, който драскаше с кръв заплахи по стените. Тя виждаше само гърба му. После се появи Луи и десетина мъже се опитваха да го набутат в някаква кола. От другата страна на улицата към нея тичаше Майк Слейд и крещеше: „Убийте го. Той няма семейство“.

Мери се събуди, плувнала в студена пот. В стаята бе горещо като в пещ. Тя отметна завивките си и изведнъж я втресе от студ. Зъбите й затракаха. Господи , помисли си тя, какво ми става?

Прекара останалата част от нощта будна — страхуваше се от сънищата си.

На следващата сутрин Мери събра всичките си сили и воля, за да стане и отиде в посолството. Майк Слейд я чакаше.

Той я погледна загрижено и каза:

— Не изглеждате никак добре. Защо не отлетите за Франкфурт, за да се прегледате при нашия лекар там?

— Нищо ми няма. — Устните й бяха сухи и напукани и тя цялата се чувстваше пресъхнала.

Майк й подаде чаша кафе.

— Донесъл съм ви новите търговски разчети. Румънците ще имат нужда от повече зърно, отколкото си мислехме. Ето как можем да извлечем капитал от…

Тя се опитваше да следи думите му, но гласът на Майк ту достигаше до ушите й, ту заглъхваше.

Тя успя някак си да изкара деня. Луи й се обади два пъти. Мери каза на секретарката си да му предаде, че е на съвещание. Опитваше се да спести всяка частица от силата, която й бе останала, за да работи.

Вечерта, когато си лягаше, Мери усещаше, че бе вдигнала още по-висока температура. Болеше я цялото тяло. Аз наистина съм болна , помисли тя. Чувствам се така, сякаш умирам. С неимоверно усилие протегна ръка и натисна звънеца. Кармен се появи веднага.

Тя погледна Мери с тревога.

— Госпожо посланик! Какво…

— Помоли Сабина да позвъни във френското посолство. Повикайте доктор Дефорж — гласът й излизаше от дълбините на гърлото й с хриптене.

Мери отвори очи и примижа. Виждаше смътно два размазани силуета на Луи. Той се доближи до леглото. Наведе се над нея и огледа внимателно зачервеното й лице.

— Господи! Какво ти е? — Сложи ръка на челото й. Беше горещо. — Мерила ли си си температурата?

— Не ме интересува колко е — с усилие отговори тя.

Луи седна на края на леглото.

— Скъпа, откога се чувстваш така?

— От няколко дни. Сигурно е вирус.

Луи хвана ръката й — пулсът й бе слаб и прескачаше. После се наведе над нея и усети дъха й.

— Яла ли си чесън днес?

Тя поклати отрицателно глава.

— От два дни нищо не съм яла — прошепна Мери.

Той отново се надвеси над нея и внимателно повдигна клепачите й.

— Жадна ли си?

Тя кимна.

— Усещаш ли болки, имаш ли мускулни спазми, гади ли ти се, вие ли ти се свят?