Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

— Ще ни бъде от голяма полза. Ще ни донесе доста ценна информация. Довечера ще изпратя закодирана телеграма, но исках да ви предупредя да сте готова за евентуален неприятен разговор с Йонеску.

— Благодаря ви, господин Молц.

Той се изправи, за да си ходи.

Съвсем спонтанно Мери го спря:

— Почакайте. Бих… бих искала да ви помоля за една услуга.

— Разбира се, госпожо.

Изведнъж тя се сконфузи и се чудеше как да продължи.

— Става въпрос за… за нещо лично и поверително.

— Това ми звучи като нашето мото — усмихна се Молц.

— Необходима ми е информация за някакъв си доктор Луи Дефорж. Чували ли сте това име?

— Да, госпожо. Работи към френското посолство. Какво по-точно ви интересува?

Щеше да бъде много по-трудно, отколкото си го бе представяла. Това бе предателство.

— Искам да узная дали… дали доктор Дефорж е бил женен някога и дали е имал две деца. Дали можете да разберете?

— До двадесет и четири часа ще имате отговора, госпожо посланик.

— Да, благодаря ви.

Моля те, Луи, прости ми.

Малко след това в кабинета й влезе Майк Слейд.

— Добро утро!

— Добро утро.

Той остави чаша кафе на бюрото й. Нещо в поведението му й се струваше променено. Мери не бе сигурна какво точно, но усещаше, че Майк Слейд знае всичко за уикенда. Чудеше се дали няма шпиони, които да я следят и да му докладват за всичко, което прави.

Тя отпи глътка кафе. Както винаги, то бе чудесно. Това е нещо, което Майк Слейд прави отлично , помисли Мери.

— Имаме проблеми — каза й той.

После цялата сутрин разговаряха за нарастващия брой румънци, желаещи да емигрират в Америка, за финансовата криза в Румъния, за един от техните служители, който направил бебе на една румънка, и за куп други неща.

В края на разговора Мери се чувстваше по-уморена от друг път.

— Довечера има премиера. Ще танцува Корина Соколи — каза Майк Слейд.

Мери бе чувала името й. Това бе една от световноизвестните примабалерини.

— Имам няколко билета, ако се интересувате.

— Не, благодаря.

Тя си спомни за предишния път, когато Майк й бе дал билети за театър, и за всичко, което се случи тогава. Освен това бе заета. Бе поканена на вечеря в китайското посолство, а след това имаше среща с Луи в резиденцията. Не трябваше да ги виждат заедно в обществото. Напълно съзнаваше, че нарушава правилата, като се обвързва със служител от друго посолство. Но това не е случайна връзка…

Мери се приготвяше за вечерята. Отвори гардероба, за да си извади една официална рокля, и с изненада откри, че камериерката я бе изпрала, вместо да я занесе на химическо чистене. Сега вече не ставаше за нищо. Ще я уволня , закани се Мери в яда си. Само дето не мога да го направя. По дяволите, проклетите им закони!

Изведнъж се почувства безкрайно изтощена. Отпусна се тежко на леглото. Ех, да можеше да не излизам довечера! Щеше да е хубаво, ако можех да си остана тук и да си легна. Но трябва да отидете, госпожо посланик. Вашата страна разчита на вас.

Лежеше и си фантазираше как остава в леглото и не отива на вечерята. Китайският посланик посреща другите гости и с нетърпение очаква да се появи и тя. Най-накрая обявяват, че американският посланик не е дошъл. Това е истинска обида. Китай се разсърдва. Посланикът на Китай изпраща протестно писмо и когато румънският президент го прочита, страшно се ядосва. Веднага се обажда на президента на Съединените щати, за да изрази възмущението си. „Нито вие, нито който и да е друг може да принуди посланика ми да ходи на вашите вечери“ — крещи президентът Елисън. От своя страна президентът на Румъния също крещи: „Никой няма право да ми държи такъв тон. Сега вече и ние си имаме атомни бомби, господин президент.“ И двамата държавни ръководители едновременно натискат копчето и ядреното разрушение се изсипва едновременно върху техните две страни.

Мери се изправи в леглото и въпреки голямата умора си каза: По-добре е все пак да отида на тая проклета вечеря .

Цялата вечер пред нея се нижеха вече познатите лица от дипломатическия корпус. Мери смътно си спомняше кои са хората на нейната маса. С нетърпение очакваше да се прибере вкъщи.

Когато Флориан я караше обратно към резиденцията, Мери се усмихна замечтано: Чудя се дали президентът Елисън ще разбере, че тази вечер осуетих една атомна война?

Когато отиде на работа на следната сутрин, Мери се чувстваше още по-зле. Болеше я главата и й се повръщаше. Единствено посещението на Еди Молц повдигна малко духа й.