Сидни Шелдон - Вятърните мелници на боговете

В полунощ помоли Кармен да извика такси.

— Не искате ли Флориан да ви закара? — попита я Кармен. — Той е…

— Не.

Това трябваше да стане съвсем тайно.

След няколко минути Мери беше вече в таксито.

— До американското посолство, ако обичате.

Шофьорът й каза:

— Но то е вече затворено. Никой няма да… — Той се обърна към нея и я позна. — Госпожо посланик! За мен е голяма чест! — и потегли. — Познах ви, защото съм ви виждал по нашите вестници и списания. Вие сте почти толкова известна, колкото и нашият велик ръководител.

В посолството вече бяха коментирали голямата популярност, с която се ползваше Мери в румънската преса.

Шофьорът продължаваше да бърбори.

— Американците ми харесват. Много са добросърдечни. Надявам се инициативата на вашия президент за сближаване на народите да се увенчае с успех. Ние, румънците, сме на негова страна. Крайно време е на земята да настъпи мир.

Тя не беше в настроение да обсъжда каквото и да е.

Когато наближиха посолството, Мери му посочи едно място, където имаше знак на румънски: Parcare cu Locuri Rezervate . 34 34 Служебен паркинг (рум.). — Б.пр.

— Спрете ей там и елате да ме вземете след един час, за да ме върнете обратно в резиденцията.

— С удоволствие, госпожо посланик.

Към таксито се приближи дежурен от охраната.

— Не можете да паркирате тук, това е… — той разпозна Мери и я поздрави, извинявайки се:

— Извинете, госпожо посланик. Добър вечер!

— Добър вечер! — отговори Мери.

Войникът я придружи до входа и й отвори вратата.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не. Ще се кача за няколко минути.

— Да, госпожо — той я проследи с поглед надолу по коридора.

Мери влезе в кабинета си, светна лампите и погледна към стената — там, където бяха заличени следите от надрасканите думи. Пристъпи към междинната врата, водеща към кабинета на Майк Слейд, и влезе вътре. Стаята бе тъмна. Светна лампата и се огледа.

Върху бюрото му нямаше никакви книжа. Започна да рови из чекмеджетата. В тях нямаше нищо, освен няколко брошури, бюлетини и програми. Съвсем невинни неща, които с нищо не биха привлекли вниманието на някоя любопитна чистачка. Очите на Мери трескаво шареха навсякъде. Трябва да е тук някъде. Не може да го държи другаде, малко вероятно е и да го носи със себе си.

Отново отвори чекмеджетата и отново започна да тършува в тях — бавно и внимателно. Когато стигна до най-долното чекмедже, пръстите й напипаха нещо твърдо в задния му край зад свитък хартии. Тя го изтегли, вдигна го пред себе си и не можеше да повярва на очите си.

В ръцете си държеше метална кутия с червена боя.

В девет и нещо доктор Луи Дефорж чакаше близо до фонтана в парка Банясъ. Чудеше се дали не бе сгрешил, като не докладва за Майк Слейд. Не , каза си той. Първо трябва да чуя какво ще ми каже. Ако го обвиня по погрешка, това ще го съсипе.

Внезапно в тъмнината се появи Майк Слейд.

— Благодаря ви, че дойдохте. Разговорът ни ще бъде съвсем кратък. По телефона ми казахте, че някой се е опитал да отрови Мери Ашли.

— Точно така. Някой й е слагал арсен.

— И смятате, че това съм аз?

— Можели сте лесно да го слагате в кафето й, малко по малко всеки ден.

— Казахте ли за това на някого?

— Все още не. Първо исках да разговарям с вас.

— Радвам се — каза Майк. Той извади ръката от джоба си. В нея държеше един „Магнум“ — 475 калибъра.

Луи недоумяваше.

— Какво… какво правите? Чуйте ме! Не можете…

Майк Слейд дръпна спусъка и видя как от гърдите на французина бликна яркочервена кръв.

От „чистата“ стая в американското посолство Мери се обаждаше по секретната линия на Стантън Роджърс. В Букурещ беше един часът през нощта, а във Вашингтон — осем часът сутринта. Мери знаеше, че секретарката на Стантън Роджърс винаги пристига рано.

— Тук е кабинетът на господин Роджърс.

— Обажда се посланик Ашли от Румъния. Знам, че господин Роджърс е в Китай с президента, но ми се налага спешно да говоря с него. Можете ли да ме свържете по някакъв начин?

— Съжалявам, госпожо посланик, но той е непрекъснато в движение. Не ми е дал никакъв телефон за връзка.

Мери почувства, че сърцето й ще изскочи.

— Няма ли да ви се обади скоро?

— Трудно ми е да ви отговоря. Тяхната програма с президента е много натоварена. Може би някой от Държавния департамент би могъл да ви помогне.

— Не — отговори Мери отчаяно. — Никой друг не може да ми помогне. Благодаря ви.