Росс Макдональд - Подвижна мишена

В кухнята светеше, но когато почуках, никой не дойде да отвори вратата. Влязох сам и се насочих към асансьора. Когато той ме свали на горния етаж, се сблъсках с мисис Кромберг.

— Къде отивате?

— Трябва да говоря с мисис Сампсън.

— Сега не може. Днес беше страшно нервна и преди час изпи три таблетки нембутал.

— Важно е.

— Колко важно?

— Трябва да й съобщя нещо, което тя очаква да чуе. В очите й просветна разбиране, но тя беше твърде почтена прислужница, за да ми задава въпроси.

— Ще видя дали не е заспала.

После отиде до вратата на спалнята и тихо я открехна.

От вътрешността долетя изплашен вик:

— Кой е там?

— Кромберг. Мистър Арчър настоява да ви види. Каза, че било много важно.

— Добре — въздъхна успокоеният глас и в помещението светна лампа. Мисис Кромберг се отдръпна, за да ми направи път.

Мисис Сампсън се беше надигнала на лакти и примигваше срещу светлината. Лицето й носеше отпечатъците на съня или на надеждата за сън. Под тънката копринена пижама личаха тъмните зърна на гърдите й, които ме гледаха като две невиждащи очи.

Затворих вратата зад гърба си.

— Съпругът ви е мъртъв.

— Мъртъв — повтори тя след мен.

— Не изглеждате учудена?

— А трябва ли? Вие не знаете какви сънища сънувах напоследък. Ужасно е, когато съзнанието ви не може да намери покой. Пред очите ми витаеха различни лица, а сънят все не идваше и не идваше. Тази вечер лицата бяха особено оживени. Видях и неговото, подпухнало от дългото стоене под океана. Искаше да ме разкъса.

— Чухте ли ме какво казах, мисис Сампсън? Съпругът ви е мъртъв. Бил е убит преди два часа.

— Да, чух ви. Знаех си, че ще го надживея.

— Това ли само имате да кажете?

— Какво повече? — Гласът й звучеше приглушено, изпразнен от чувство и, се луташе като привидение между стените на съня и бодърстването. — Още докато беше жив, аз се чувствах вдовица. Когато убиха Боб, плаках няколко дена. Сега няма да плача за баща му. Аз исках той да умре.

— Е, сега може да се каже, че желанието ви е изпълнено.

— Не цялото ми желание. Той умря твърде рано или не достатъчно рано. Ако Миранда се беше омъжила за онзи другия, Ралф щеше да промени завещанието и аз получавах всичко. — Тя лукаво ме погледна. — Знам какви мисли се въртят из главата ви, Арчър. За вас аз сигурно съм чудовище. Всъщност не съм. Не виждате ли колко малко пари имам? Трябва да внимавам и за малкото, което имам.

— Половината от пет милиона долара — поясних аз.

— Парите в случая не играят. Важна е властта, която дават. Толкова се нуждаех от нея. Сега Миранда ще си отиде оттук и аз ще остана съвсем сама. Елате и седнете до мен за малко. Толкова ме е страх, преди да заспя.

Дали ще ми се налага да виждам лицето му всяка вечер преди сън?

— Не знам, мисис Сампсън.

Беше ми жал за нея, но останалите чувства надделяха. Запътих се към вратата и я затръшнах зад себе си. Мисис Кромберг беше все още във вестибюла.

— Чух ви да казвате, че мистър Сампсън е мъртъв.

— Да. Мисис Сампсън е уморена, за да говори. Знаете ли къде мога да намеря Миранда?

— Беше някъде долу.

Открих я в хола, настанена пред камината, с крака, повдигнати на малка възглавничка. Светлините в стаята бяха изгасени и през големия прозорец се виждаше тъмната маса на океана и посребрената ивица на хоризонта.

Тя ме видя да влизам, но не стана да ме посрещне.

— Вие ли сте, Арчър?

— Да. Трябва да ви съобщя някои неща.

— Намерихте ли го? — Тлеещата цепеница в камината хвърляше неравномерни отблясъци по главата и шията й. Очите й тъмнееха широко отворени.

— Да. Мъртъв е.

— Знаех, че ще бъде мъртъв. Бил е мъртъв още от самото начало, нали?

— Бих искал да мога да твърдя, че е така.

— Какво искате да кажете? Отказах се от обяснения.

— Открих и парите.

— Парите ли?

— Тези — казах и хвърлих чантата в краката й. — Стоте хиляди.

— Нямам нужда от тях. Къде го намерихте?

— Чуйте ме, Миранда. Сега вече решавате сама.

— Не съвсем — поправи ме тя. — Днес следобед се омъжих за Албърт.

— Знам. Той ми каза. Ще ви се наложи обаче да излезете от тази къща и да се погрижите за себе си. Първото нещо, което трябва да направите, е да приберете някъде тези пари. Не ми беше лесно да ги върна обратно, а и вие може да имате нужда от част от тях.

— Извинете. Къде да ги сложа.

— В сейфа на кабинета, а утре идете до банката.

— Добре.

Тя се изправи, задвижена от внезапна решителност, и се насочи към кабинета. Ръцете й вдървено стискаха чантата, а раменете й бяха напрегнати, сякаш им се налагаше да издържат на огромно налягане.