Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Убийството не е проста работа. Особено, ако е извършено от умен мъж като теб. Ти си отличен стрелец, Грейвс. Можеше и да не го убиваш.

Той хрипливо отговори:

— Тагърт заслужаваше да умре. Той просто си получи заслуженото.

— Това можеше да стане и по-късно. Питам се каква част от разговора си подслушал. Сигурно си чул ясно, за да разбереш, че той е един от похитителите. Било е достатъчно, за да си сигурен, че след като убиеш Тагърт, партньорите му ще убият и Сампсън.

— Чух твърде малко. Видях, че се канеше да те убие. Вместо това убих него. — Хладните нотки в гласа му се върнаха. — Изглежда, съм сгрешил.

— Ти сгреши на няколко пъти. Първата ти грешка беше, че уби Тагърт, и оттам започна всичко, нали? Ти всъщност не си искал да умре Тагърт. Желаел си смъртта на Сампсън. Никога не си искал Сампсън да се върне жив и здрав и си се надявал, че след убийството на Тагърт, нещата ще се подредят така, както ти се е искало. Но Тагърт имаше само един жив партньор и той се криеше. Тя дори не знаеше, че Тагърт е мъртъв, преди аз да й го кажа, така че не е имала възможност да убие Сампсън, въпреки че ако имаше възможност, сигурно щеше да го направи. Така че наложи се ти сам да го убиеш.

По лицето му отново изби неудобство и някакво чувство на несигурност. Той бързо се овладя.

— Аз съм реалист, Арчър. Също както и ти. Загубата на Сампсън няма да наскърби никого.

Гласът му се промени и изведнъж стана кух и празен. Едрият мъж неудобно се размърда, като се мъчеше да намери някакво положение, което да му помогне да изглежда уверено.

— Много леко гледаш на убийството. Ако се съди по професията ти, това не би трябвало да е така — казах аз. — Преди за убийство изпращаше хората в газовата камера. Не ти ли е минало през ум, че и ти вероятно си се запътил натам?

Той се опита да се усмихне. Усмивката издълба дълбоки бразди около устните и между очите му.

— Нямаш никакви доказателства срещу мен. Дори и прашинка.

— Имам своята убеденост и твоята косвена изповед.

— Забрави да ги запишеш на магнетофонна лента. Не разполагаш с достатъчно улики, за да ме изправиш пред съда.

— Това не влиза в работата ми. Ти самият знаеш по-добре какво се прави в такива случаи. Не мога да разбера само защо ти трябваше да убиваш Сампсън.

За известно време той остана мълчалив. Когато отново заговори, гласът му звучеше ясно и по младежки откровено като този на човека, с когото седяхме заедно в полицейското училище.

— Странно е, но ми се налага да кажа, че трябваше да го направя, Лу. Точно така се почувствах. Трябваше да го направя. Не бях готов за подобно нещо, преди да открия Сампсън сам в онези съблекални. Ние дори не говорихме. Просто за миг осъзнах какво трябваше да направя, а след като го осъзнах, трябваше да го направя, независимо от това дали то ми допадаше, или не.

— Имам чувството, че това ти е харесало.

— Да — отговори той. — Убийството му ми достави удоволствие. А сега не ми се мисли за това.

— Не опростяваш ли малко нещата? Не съм психоаналитик, но съм сигурен, че си имал друга причина да го направиш. Тя е много по-очевидна и не толкова трогателна. Днес следобед сключваш брак с едно момиче, което потенциално е твърде богато. А ако баща й умреше, тя реално ставаше богата. Само не ми казвай, че не осъзнаваш, че ти и твоята съпруга от няколко часа сте притежатели на пет милиона долара.

— Осъзнавам го прекалено добре — отвърна той. — Само че не са пет милиона. Половината от тях се падат на мисис Сампсън.

— Бях забравил за нея. Защо не се погрижи и тя да умре?

— Прекаляваш, Лу!

— А ти не прекали ли със Сампсън за някакви си две милиончета и нещо. Ако трябва да делим, на теб ти се пада една четвърт от парите му. Да не си се изплашил, Грейвс? Или може би вече си запланувал и убийствата на мисис Сампсън и Миранда?

— Много добре знаеш, че това са глупости. За какъв ме взимаш?

— Още не знам. Сключваш брак с едно момиче и в същия ден убиваш баща й, за да я направиш наследница. Какво ти е пречело, Грейвс? Да не би да не си искал да я приемеш без зестрата от милиони? Мислех, че я обичаш.

— Престани — изпъшка той. — Не намесвай Миранда във всичко това!

— Не мога. Ако Миранда не беше намесена по някакъв начин в това, щяхме да си поговорим другояче.

— Не — решително каза той. — Няма повече за какво да говорим!

Оставих го да седи в колата с лице, застинало в същата каменна усмивка. Докато пресичах покритата с чакъл алея до входа на къщата, гърбът ми представляваше идеална мишена. Знаех, Че беше въоръжен, но не се обърнах назад. Бях повярвал на думите му за насилието.