Росс Макдональд - Подвижна мишена

Един полицай от патрулната кола, с набраздено от годините лице, сложи ръка на рамото ми. Блъснах я.

— Това е моята кола.

Той присви очи и бръчките му се разгънаха до началото на ушите.

— Сигурен ли сте? Как се казвате?

— Арчър.

— Наистина е вашата. Това е името, отбелязано в талона. Той се провикна по посока на един млад полицай, който чакаше до мотора си и сякаш се смущаваше от нещо. — Ела насам, Оли. Този човек тук е собственикът на колата.

Около мен тълпата се събра отново, като всички ме гледаха. Когато плътният кръг около смачканата кола се разхлаби, забелязах покритото с одеяло тяло, поставено на асфалта до нея. Разбутах двойка жени, които жадно бяха вперили очи натам, и леко повдигнах единия край на одеялото. Това, което видях, трудно можеше да се нарече човек, но дрехите ми бяха познати.

Два трупа за един час ми дойдоха твърде много и усетих, че стомахът ми се разбунтува. В него нямаше нищо друго освен кафе и повърнах само жлъч. Двамата полицаи изчакаха, докато можах отново да говори.

— Колата ви е била открадната от тази жена, така ли? — попита по-старият от тях.

— Да. Казва се Бети Фрайли.

— В централата ни казаха, че я издирват.

— Така е. Какво стана с другия?

— Кой друг?

— С нея имаше един мъж.

— Когато катастрофира, беше сама — поясни младият полицай.

— Как може да сте сигурен?

— Сигурен съм, защото стана пред очите ми. Аз отговарях за този участък от пътя.

— Спокойно, Оли — успокои го по-старият. — Направил си точно това, което е трябвало. Никой не те обвинява.

— Във всеки случай се радвам, че колата беше още топла.

Ядосах се. Колата ми беше застрахована, но трудно щях да си купя нова. Освен това ми беше мъчно за нея. Изпитвах същите чувства, каквито изпитва един ездач при загубата на коня си.

— Какво точно стана? — попитах остро аз.

— Карах бавно на няколко мили оттук надолу в северна посока. Дамата в колата ме задмина с бясна скорост и аз тръгнах да я догоня. Стигнах до деветдесет мили в час, когато я догоних. Тя ме забеляза и засили. Изравних се с нея и й направих знак да спре. В отговор тя рязко изви волана и се опита да ме задмине отдясно. После загуби контрол над волана, поднесе и се заби в склона. Когато я издърпах навън, беше мъртва.

Лицето му беше плувнало в пот, когато свърши да разказва. Другият ласкаво го потупа по рамото.

— Не се притеснявай, синко. С нищо не си нарушил закона.

— Значи си абсолютно сигурен, че в колата не е имало второ лице?

— Освен ако не се е изпарил. Странно! — нервно добави той. Колата не се запали, а стъпалата на жената бяха обгорени. Не можах да намеря и обувките й. Беше боса.

— Наистина е странно — потвърдих аз. — Твърде странно.

Грейвс си проправи път през тълпата.

— Трябва да са разполагали и с втора кола.

— Защо им е било тогава да бягат с моята? — казах аз и попипах стартера под опръсканото с кръв табло. Крайчетата бяха свързани с медната жичка, която бях забравил от сутринта. — Свързала е жичките на стартера, за да запали.

— Но това прилича повече на работа на мъж?

— Не е задължително. Може да го е научила от брат си. Това е стар номер на крадците на коли.

— Може да са решили да се разделят, за да избягат по-лесно.

— Възможно е, но не разбирам. Беше достатъчно съобразителна, за да се сети, че колата ми ще я издаде.

— Трябва да попълня рапорта — каза възрастният полицай. — Ще ми отделите ли няколко минути?

Когато отговарях на последния въпрос, пристигна и шерифът Спанър заедно с един от заместниците си. Двамата излязоха от радиоколата, с която пристигнаха, и се запътиха към нас. Едрите му гърди се тресяха като женски бюст, докато се приближаваше.

— Какво се е случило тук? — Той ни изгледа двамата с Грейвс с влажен, подозрителен поглед.

Оставих Грейвс да му разкаже събитията. Когато разбра какво се беше случило със Сампсън и Бети Фрайли, Спанър се извърна отново към мен.

— Видяхте ли какво стана с вашите щуротии, Арчър. Нали ви предупредих да ме уведомявате за всяка своя стъпка!

Нервите ми кипнаха.

— Да ви предупреждавам, по дяволите! Ако навреме се бяхте добрали до мястото, където беше Сампсън, той можеше сега да е жив!

— Вие знаехте къде се намираше той и не ми казахте — изрева шерифът. — Няма да ви се размине и този път!

— Да, да, знам. Когато трябва да се поднови разрешителното ми. Чувал съм го и по-рано. А вие какво ще им кажете на онези в Сакраменто за своята собствена некадърност? Да се занимавате с някакъв ненормален в болницата, когато нещата станаха напечени!