Росс Макдональд - Подвижна мишена

— На вас също, Бети. И на Алън Тагърт.

Тя издаде вик на почуда. Когато се успокои, попита грубо:

— Значи през цялото време сте ме баламосвали. Какво знаете за Тагърт?

— Това, което научих от него.

— Не ви вярвам. Той нищо не ви е казал. Тя се поправи:

— Всъщност той не знаеше нищо, така че не е имал какво да разкрива.

— Имаше.

— Случило ли му се е нещо?

— Смъртта го настигна. Сдоби се с дупка в черепа също като Еди.

Тя понечи да каже нещо, но думите й бяха задавени от пристъп на плач, който постепенно премина в приглушено хлипане. Измина цяла вечност, докато прошепна:

— Защо не ми казахте, че той е мъртъв?

— Защото не сте ме питали. Влюбена ли бяхте в него?

— Да — отвърна тя. — И двамата бяхме влюбени.

— Ако сте била толкова влюбена в него, защо тогава го въвлякохте в тази афера?

— Не съм го въвлякла аз. Той искаше да го направи. После щяхме да избягаме заедно.

— И да заживеете щастливо.

— Запазете за себе си плоските си шеги!

— Не вярвам на красивите ви приказки. Бети. Той беше почти момче, а вие сте зряла жена. По-скоро си мисля, че сте го използвали. Той лесно се поддаваше на внушение.

— Не беше точно така. — Гласът й стана учудващо спокоен. — Срещахме се от половин година. Седмица след като бях започнала работа в „Пианото“, той дойде заедно със Сампсън. Беше като искра. Обаче и двамата бяхме бедни. Имахме нужда от пари, за да започнем нещо смислено.

— И ето че Сампсън се оказа желаният източник, а отвличането — идеален начин.

— Сампсън няма нужда от вашето съчувствие. Отначало имахме други идеи. Алън трябваше да се ожени за дъщерята на Сампсън и така да получи част от парите му. Но старият развали нещата. Една вечер той преотстъпи бунгалото си във „Валерио“ на Алън. Някъде към средата на нощта усетихме, че Сампсън ни наблюдава, скрит зад завесите в спалнята. След този случай той заплашил дъщеря си, че ако се омъжи за Алън, ще се отрече от нея. Той беше готов да уволни и Алън, обаче ние знаехме вече твърде много за него.

— Защо не опитахте с изнудване. Щеше да ви приляга повече.

— Мислихме и за този вариант, но той беше твърде силен за нашите възможности, а и се ползваше от услугите на най-добрите адвокати в щата. Знаехме много за неговите работи, но щеше да ни бъде трудно да го натопим в каквото и да било. Този Храм в Облаците например. Как можехме да докажем, че Сампсън е знаел за какво го използваха Трой, Клод и Фей?

— Щом сте знаели толкова много за Сампсън, можете ли да ми кажете от какво се определяха действията му?

— Той беше костелив орех. По едно време го подозирах и в хомосексуални наклонности, но не бях сигурна. Той остаряваше и започваше да се чувства ненужен. Търсеше отдушници, чрез които да може да се почувства отново мъж: астрология, необичаен сексуален живот и други такива. Единственото нещо, на което държеше в своя живот, беше дъщеря му. Мисля, че беше разбрал, че тя беше влюбена в Алън и никога не можа да му прости.

— Тагърт, изглежда, си е падал по нея? — казах аз.

— Така ли мислите? — Гласът й се прекърши. Когато заговори отново, той звучеше примирено: — Причиних му много зло. Знам го и не е необходимо и вие да ми го напомняте. Не мога да си помогна, не мога да помогна и на него. Как умря той?

— Беше ме заклещил в един ъгъл с оръжие в ръка. Един друг човек, обаче стреля пръв. Казва се Грейвс.

— Бих искала да се запозная с него. Казахте, че преди това Алън ви е казал нещо? Така ли беше наистина.

— Той не каза нищо за вас.

— Това ме радва — отвърна тя. — Къде е той сега?

— В моргата на Санта Тереза.

— Бих искала да го видя още веднъж!

Думите прозвучаха плавно, сякаш бяха изречени от мрачен сън. В последвалата тишина сънят се разстла над съзнанието й и хвърли дълга сянка като сенките, образувани от залязващото слънце.

Когато намалих при влизането в Буенависта, полумракът беше туширал грозотата на сградите, а по главната улица осветлението вече беше включено. Вдясно просветнаха и неоновите светлини на автобусната спирка, но аз не спрях. След няколко мили извън другия край на града, магистралата тръгваше отново покрай брега, чиито плажове изглеждаха отдавна запустели. Последните късчета дневна светлина висяха над повърхността на океана, който бавно ги поглъщаше.

— Ето тук е — каза Бети Фрайли. През целия път тя седеше мълчаливо на мястото си и аз почти бях забравил, че не пътувах сам.

Спрях колата в страничното асфалтирано платно на магистралата, недалеч от някакво кръстовище. Един път водеше надолу към океана. На ъгъла една избеляла от ветровете и слънцето табела свидетелстваше за някогашен разцвет на този плаж, но сега в околностите не се виждаха никакви признаци на живот. На около двеста метра по-надолу забелязах стария плажен клуб, чиято ниска и дълга маса контрастираше на фона на искрящия прилив.