Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Тук е Арчър. Мистър Грейвс там ли е?

— Да, господине. Веднага ще го повикам. Грейвс дотича незабавно:

— Къде се губиш, по дяволите!

— В Лос Анджелис съм. Сампсън е жив или поне вчера е бил жив. Затворен е в съблекалнята на един плажен клуб на име „Сънленд“. Познат ли ти е?

— Да. Не функционира от няколко години. Знам и къде се намира. На север от Буенависта, близо до магистралата.

— Опитай се да се добереш дотам, колкото се може по-бързо. Вземи със себе си аптечка и храна. Не е зле да се обадиш за лекар и не забравяй да уведомиш шерифа!

— Той зле ли е?

— Не знам. От вчера е сам. Ще пристигна по най-бързия начин.

Приключих с Грейвс и набрах номера на Питър Колтън. Той беше в кабинета си.

— Имам нещо за теб — казах аз. — Отчасти за теб, отчасти за прокуратурата.

— Пак някое главоболие. — Не изглеждаше радостен да чуе гласа ми. — Тази работа със Сампсън е бъркотията на века.

— Беше. Днес приключвам.

Гласът му се повиши с няколко октави:

— Повтори, ако обичаш!

— Вече знам къде се намира Сампсън и водя със себе си последния останал жив похитител.

— Недей да скромничиш, за Бога! Изплюй камъчето! Къде е той?

— Извън твоята територия. В областта на Санта Тереза е. Местният шериф е вече на път.

— Значи се обаждаш, за да се изфукаш, самовлюбен глупак такъв! А аз си мислех, че ще ми предложиш нещо.

— Ще ти предложа, но не става дума за отвличането. Сампсън не е прекосявал границата на щата, така че ФБР е вън от играта. Случаят обаче роди и странични разкрития. Към Сънсет, между Брентууд и Палисейдс, води един каньон. Пътят над него се казва Хопкинс Лейн. Пет мили по-нагоре има един изоставен черен буик. Малко след това един коларски път води до барака, скована от борови дъски. В нея има четирима души. Единият от тях е Трой. В прокуратурата горят от нетърпение да се срещнат с тях.

— За какво?

— Нелегално прехвърляне на имигранти. Много бързам. Достатъчно ли говорих?

— Засега, да — каза той. — Значи Хопкинс Лейн.

Когато се върнах при колата, Бети Фрайли ме погледна смутено. Разумът в очите й постепенно се възвръщаше подобно на змия.

— Е, човече, сега какво следва? — попита тя.

— Направих ви услуга. Обадих се на полицията да прибере Трой и дружинката му.

— А аз?

— Спасявам ви.

Насочих се към магистралата.

— Насочих уликите срещу него — каза тя.

— Не е имало нужда. Той й без друго си е постлал леглото.

— Историята с имигрантите ли?

— Да. Трой ме разочарова. Превозването на нещастни мексиканци в затворен камион е доста унизително занимание за джентълмен мошеник като него.

— Печелеше добре. Дори печелеше двойно. Първо прибираше таксата от имигрантите за превоза, а след това получаваше по още толкова на глава от самите фермери. Мексиканците не знаеха, че ги използваха като стачкоизменници. По този начин Трой си беше осигурил и протекциите на някои от местните полицаи. В другия край на веригата работеше Луис, който подкупваше мексиканските власти.

— Сампсън купуваше ли имигранти от Трой?

— Да, но не можете да го докажете. Сампсън беше достатъчно хитър, за да стои настрана от всичко.

— Не е бил достатъчно хитър — казах аз. Тя млъкна.

Когато завих на север, забелязах, че лицето й се свиваше от болка.

— Отпред в жабката има малко уиски. Може да почистите раните по лицето и ходилата ви. Ако искате, може и да го изпиете.

Тя изпълни и двете предложения и ми предложи отворената бутилка.

— Не, благодаря.

— Защото съм пила от нея ли? Смущенията ми са от психическо естество.

— Приберете я!

— Вие не ме обичате, нали?

— Не обичам да пия отрова. Не отричам, че притежавате и някои положителни качества. Струва ми се, че дори имате и малко мозък в главата си.

— Много сте любезен, скъпи интелектуалецо.

— Освен това сте видели много от живота.

— Не съм девствена, ако за това намеквате. Опознах тази страна от живота още на единадесет години. Еди реши, че може да спечели някой и друг долар. Но не мислете, че съм печелила пари само с долната част на тялото си. Музиката ме измъкна от този ужас.

— Жалко, че не можа да ви измъкне и от тази каша.

— Просто реших да опитам късмета си. Не ми провървя. Защо смятате, че това ме притеснява?

— Защото се притеснявате за другото лице. Искате той да вземе парите и ви е все едно какво ще стане с вас.

— Вече ви казах да забравите за това. — След минута мълчание тя добави: — Ако искате, можете да ме пуснете да си вървя и да запазите парите за себе си. Едва ли някога ще ви се удаде случай да приберете сто хиляди долара.