Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Сложи го на задната седалка!

— Ти гаден, мръсен червей! — изсъска тя. После добави и други неща. Ружът се стичаше по бузите й.

— Побързай!

— Не мога да го повдигна.

— Трябва да успееш! — Приближих се към нея.

Тя пристъпи непохватно към лежащия мъж. Тялото му беше неподвижно и тежко. Тя го подхвана под мишниците и го извлече до колата. Отворих вратата и двамата заедно го метнахме на задната седалка.

Тя се изправи, като дишаше тежко. Гримът се беше размазал окончателно по лицето й. Провинциалното спокойствие на облятия в слънчева светлина каньон обгръщаше действията ни в странен декор. Мислено си представих как ли изглеждаха фигурките ни, гледани от високо, суетящи се под парещото слънце и с мисли, оплетени в кръв и пари.

— А сега ми дай ключа!

— Ключа ли? — Тя пресили мимиката, с която искаше да изрази учудване и лицето й заприлича на карикатура. — Какъв ключ? Нямам никакъв ключ.

Очите й обаче почти недоловимо се стрелнаха към предната седалка на буика.

Там имаше черна кожена кесия. Ключът беше в нея. Прибрах го в портфейла ми.

— Влизай вътре! — заповядах аз. — На мястото на шофьора. Ти ще ни возиш.

Тя изпълни нарежданията ми, а аз седнах зад нея. Луис лежеше отпуснат в другия край на задната седалка. Очите му бяха полуотворени, но в зениците нямаше живот. Лицето му повече от всякога приличаше на тесто.

— Колата ти ми пречи да мина — троснато каза Фей.

— Връщаш се обратно.

Тя даде на заден ход и изпуфтя.

— Не толкова бързо — успокоих я аз. — Ако катастрофираме, ти едва ли ще останеш жива.

Тя изруга, но намали. После внимателно изкачи и слезе по хълма. Когато стигнахме до коларския път, я накарах да завие по него и да спре до къщата.

— Бавно и внимателно, Фей. Не се опитвай да докосваш клаксона. Животът със счупен гръбнак няма да ти е забавен, а както знаеш, ние от зодия „Близнаци“ сме безсърдечни хора.

В подкрепа на думите ми опрях дулото на пистолета в гърба й. Тя потръпна и колата бавно запълзя напред. Свих се до тялото на Луис и свалих левия прозорец. Пътят изкачи височината и къщата изникна пред очите ни.

— Завий наляво! — казах аз. — И спри точно пред вратата. Дръпни ръчната спирачка.

Вратата на къщата започна да се отваря навътре. Наведох глава. Когато я вдигнах, на прага й стоеше Трой хванал, с дясната си ръка рамката на вратата. Прицелих се и стрелях. Намирах се на двадесет крачки разстояние и можах да видя следата, която куршумът ми подобно на тлъсто червено насекомо остави върху дланта на дясната му ръка.

За миг той остана парализиран и докато успее да достигне до кобура с лявата си ръка, аз бях вече при него, за да приложа отново удара с дръжката на пистолета. Той приседна на стълбите, а главата му провисна безпомощно между коленете.

Двигателят на буика изръмжа зад гърба ми. Изтичах до Фей, преди да е успяла да обърне колата, и я избутах навън. Тя се опита да ме наплюе, но улучи собствената си брадичка.

— Влизаме вътре — казах аз. — Ти водиш.

Тя се заклати като пияна, като се препъваше на токчетата си. Трой се беше свлякъл пред стълбите и лежеше свит на кълбо. Наложи се да го прекрачим.

В стаята още се носеше миризма на пърлено. Бети Фрайли лежеше просната на пода, а пръстите на Марси се бяха впили в гърлото й. Дръпнах Марси настрани. Тя изписка, залитна и падна на земята, но не направи опит да се изправи. С оръжие в ръка приканих Фей да застане до нея.

Бети Фрайли се изправи, като хъркаше задавено. Едната половина на лицето й беше украсена от четири паралелни кървави ивици. Другата част беше мъртвешки бледа.

— Изглеждате чудесно — казах аз.

— Кой сте вие? — Гласът й приличаше на монотонен грач. Погледът й беше безизразен.

— Няма значение. Да се махаме оттук, преди да се е наложило да убия тези хора.

— Не би било зле — отвърна тя. После се опита да стане, но отново се свлече на колене. — Не мога да ходя.

Вдигнах я. Тялото й беше леко и твърдо като суха тояга. Главата й висеше над рамото ми. Имах чувството, че носех някакво лошо дете. Марси и Фей ме наблюдаваха от ъгъла на стаята. За пореден път се убедих, че злото беше женско качество, то беше като отрова, която те отделяха и вливаха като зараза в мъжете.

Занесох Бети до колата и я положих на предната седалка. Отворих задната врата и избутах тялото на Луис на земята. По устата му бяха избили мехури от слюнка, които дъхът му равномерно издуваше и пускаше.

— Благодаря ви! — тъничко изграчи тя, когато седнах зад волана. — Спасихте ми живота, ако това изобщо значи нещо.