Росс Макдональд - Подвижна мишена

При Сънсет булевард седанът се отклони от магистралата и се насочи към Пасифик Палисейдс. След това запъшка тежко, изпускайки тъмносиня струя пушек по склона под планините Санта Моника. В покрайнините на Бевърли Хилс той зави вляво и изчезна.

Последвах го по едно криволичещо шосе, обградено от двете страни с жив плет. Седанът се закова до една ограда от лаврово дърво, до входа на алея, посипана с чакъл. Докато го задминавах, видях Марси, която крачеше по ливадата към една врата, издълбана сред тухлен свод. Фигурата й се носеше стремително напред, сякаш беше задвижвана от неудържима енергия.

Завих в следващата пресечка и паркирах близо до ъгъла в очакване на нещо, което да раздвижи тишината в предградието. Секундите се изнизваха бавно една след друга.

Бях отворил вратата на колата и стъпих с единия крак на улицата, когато чух ръмженето на двигателя на седана. Прибрах крака си и се сниших над волана. След миг двигателят се изкашля отново и после замлъкна. Мястото му беше заето от един по-приглушен звук, след което от алеята се появи задницата на черния „Буик“. На волана му седеше мъж, когото не познавах. Малките му очички бяха потънали в тлъстото лице като стафиди в сурово тесто. На предната седалка до него седеше Марси. Задното стъкло беше закрито със сиви пердета.

Когато слезе до булеварда, буикът зави към морето. Следвах го внимателно, като се стараех да не ме забележат. В отсечката между Брентууд и Пасифик Палисейдс той сви наляво по един криволичещ път, който се врязваше в малък каньон. Имах чувството, че пътят до разрешаването на случая Сампсън не беше дълъг. Всички ние постепенно навлизахме в стеснението, което водеше към края.

Пътят беше изсечен в западния склон на каньона. Под незащитения му ръб се простираше джунгла от ниски шубраци. Нагоре по склона се белееха малки петна разчистена земя, върху която бяха построени къщи. Всички те бяха нови и имаха недодялан вид. Отсрещният склон беше зает от ниски дъбови гори.

От върха на поредното възвишение видях буика, който се изкачваше по следващия хълм. По нанадолнището дадох газ, прекосих едно тясно каменно мостче, издигнато над пресъхналото корито на малък планински поток, и поех нагоре по стръмното. От върха видях буика, който бавно пълзеше надолу като тежък черен бръмбар в непозната територия. Вдясно започваше тесен коларски път. Бръмбарът си пое дъх и зави по него.

Паркирах колата зад едно дърво, което я скриваше наполовина, ако се гледаше отдолу, и проследих с поглед пълзенето на буика. Когато размерите му се изравниха с тези на истински бръмбар, той спря пред една жълта къщичка. От нея излезе фигурката на тъмнокоса жена. Двама мъже и две жени слязоха от колата и я заобиколиха. После петимата заедно влязоха в къщичката, а отдалеч групичката им приличаше на огромно насекомо с няколко крака.

Оставих колата си зад дървото и се спуснах надолу през шубраците към пресъхналото корито на реката. То беше осеяно с големи камъни, иззад които изпълзяваха малки гущери, уплашени от стъпките ми. Възлестите дървета над коритото ме прикриваха от прозорците на жълтата къща, когато стигнах зад нея. Отблизо тя не беше нищо повече от една дървена барака, чийто гръб беше подпрян с ниски необработени камъни.

От вътрешността й долетя женски писък, който прозвуча приглушено още няколко пъти. Писъците застъргаха по нервите ми, но донякъде им бях благодарен, защото заглушаваха шума от изкачването ми по стената на коритото и шмугването ми под дъсчения под на бараката. След малко писъците престанаха. Лежах отдолу, заслушан в стържещите звуци по пода над главата ми. Къщата беше потънала в мълчание, сякаш в очакване на нова серия от писъци. Отдолу миришеше на прясна борова дървесина, влажна земя и на собствената ми кисела пот.

Над главата ми проговори един мек и спокоен глас:

— Ти, изглежда, не можеш да вникнеш в същността на ситуацията. Сигурно си мислиш, че нашите действия са продиктувани от чист садизъм или сляпо отмъщение. Разбира се, че ако бяхме склонни да изпитваме чувства на отмъщение, то поведението ни щеше да ги оправдава напълно.

— Карай без предисловия, за Бога! — каза гласът на мисис Естабрук. — Само си губим времето!

— Остави ме да отбележа същината на нещата, ако обичаш. А същината, Бети, е, че си действала твърде неразумно. Без да ме уведомиш, си започнала една авантюра единствено за своя сметка, а знаеш, че аз рядко одобрявам подобни действия от страна на подчинените ми. Нещата са се усложнили още повече, защото си избрала погрешен път на действие, в който естествено си се провалила. Сега полицията издирва теб, но освен това и мен, и Фей, и Луис. Имала си и наглостта да поставиш собствената ми персона в дъното на противното ти заговорче. И като капак на всичко, в проява на особено силни сестрински чувства, стреляш и убиваш брат си Еди.