Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Не значи кой знае колко, но ще трябва да ми платите за услугата. Цената ми е сто хиляди долара и Ралф Сампсън.

Паркирах буика до мостчето и извадих ключа от стартера. Докато пренасях Бети до моята кола, дясната й ръка ме обгърна през раменете. Тънките й пръсти погалиха главата ми.

— Много сте силен — каза тя. — Вие бяхте Арчър, нали? — Лицето й ме гледаше невинно и хищно. Тя не знаеше за кръвта по него.

— Време беше да си спомните за мене. Свалете си ръката или ще ви тръшна на седалката.

Тя сведе клепачи. Когато потеглих с моята кола, тя внезапно закрещя:

— Какво ще стане с тях?

— Нямам място и за тях.

— Нима ще ги оставите да избягат?

— За какво са ми? — отвърнах аз и се насочих към Сънсет булевард.

Пръстите й се впиха в ръката ми.

— Трябва да се върнем обратно!

— Не ми пречете. И аз като тях не одобрявам това, което направихте с Еди.

— Но при тях остана нещо мое.

— Не — казах аз. — То е у мен и вече не е ваше.

— Ключът ли?

— Ключът.

Тя се отпусна на седалката, сякаш гърбът й се беше размекнал.

— Не бива да ги оставяте да избягат — мрачно каза тя. — След всичко, което ми причиниха. Ако пуснете Трой, той ще ви открие още днес.

— Не съм на същото мнение — отговорих аз. — Забравете за тях и помислете за себе си.

— Аз нямам бъдеще, за което да се тревожа. Или имам?

— Първо, искам да видя Сампсън. После ще реша.

— Ще ви заведа при него.

— Къде е той?

— Немного далече от къщи. Той е на едно място на плажа на около четиридесет мили от Санта Тереза.

— Информацията вярна ли е?

— Вярна е. Вие няма да ме пуснете, нали. Сигурно не приемате и пари?

— Не и от вас.

— Защо ви е? — злобно отвърна тя. — Така или иначе, стоте хиляди са ваши.

— Работя за Сампсънови. Парите са техни.

— На тях тези пари не им трябват. Защо не размислите, Арчър. В работата е замесено още едно лице. То няма нищо общо с Еди. Защо двамата да не си поделите парите?

— Кой е той?

— Не съм казала, че това лице е мъж. — Гласът й се беше оправил след хватката на Марси и звучеше по момичешки закачливо.

— Вие не може да работите с жена. Кой е мъжът?

Тя не знаеше, че Тагърт е мъртъв, а и сега не беше моментът да научи.

— Забравете за това. Помислих за миг, че мога да ви се доверя. Сигурно мозъкът ми се е размътил.

— Възможно е. Не ми казахте, къде е Сампсън. Колкото повече протакате, толкова повече затвърждавате у мен убеждението да не ви помогна.

— Той се намира на едно място на плажа на около десет мили на север от Буенависта. Навремето сградата служеше за съблекалня на един плажен клуб, който банкрутира през войната.

— Жив ли е?

— Вчера беше жив. През първия ден му беше лошо от хлороформа, но вече е добре.

— Значи вчера е бил жив. Вързан ли е?

— Аз не съм го виждала. Еди беше при него.

— Предполагам, че сте го оставили да умре от глад.

— Не можех да ида при него, защото вече ме беше виждал. Еди беше единственият, когото той не познаваше.

— И той умря по волята Божия.

— Не. Аз го убих. — В гласа й прозвуча задоволство. — Вие никога няма да успеете да го докажете. Когато стрелях в Еди, не мислех за Сампсън.

— Мислехте само за парите, нали? Два дяла вместо три.

— Признавам, че донякъде беше така, но само донякъде. Докато бях дете, Еди ме тормозеше непрекъснато. Когато стъпих на крака и печелех добре, той ме вкара в затвора. Наистина употребявах наркотици, но той въртеше с тях търговия. Той помогна на полицията да хвърли цялата вина върху мен, а самият се измъкна с лека присъда. Не знаеше, че научих за играта му, но бях обещала да си отмъстя. Улучих най-подходящия момент. Той не изглеждаше учуден, но беше казал на Марси къде може да ме намери, ако му се случи нещо лошо.

— Винаги се случва нещо лошо — потвърдих аз. — Отвличанията рядко успяват. А когато похитителите започнат да се убиват едни други, не се получава нищо.

Завих по булеварда и спрях на първата бензиностанция. Тя ме гледаше как вадя стартовия ключ.

— Какво ще правите?

— Ще повикам помощ за Сампсън. Той може би умира, а ние ще стигнем до мястото след час и половина. Това място има ли някакво име?

— Казваше се „Сънленд Бийч клъб“. Представлява една дълга зелена постройка. Вижда се от магистралата.

За пръв път бях сигурен, че говореше истината. Обадих се в Санта Тереза, докато момчето пълнеше резервоара на колата. Едновременно държах под око и Бети.

Феликс вдигна слушалката:

— Домът на Сампсън.